Пътят на дракона - Страница 106

106

Един слаб крал би могъл да оцелее, ако има лоялен двор, ала като бе прогонил Досън, Симеон се беше лишил от единствения човек, който го поддържаше искрено. Сега не ги чакаше нищо добро. Дворът се връткаше в стъпките на безумен танц, в който всеки танцуваше сам за себе си. А танцьорите бяха късогледи идиоти, вторачени в личното си добруване.

Само чудо можеше да укрепи властта на крал Симеон. Единствената надежда на Антеа беше принц Астер да стане повереник на семейство, способно да го обучи на кралския занаят по-добре, отколкото ако момчето следва примера на баща си. Досън се замечта как взема принца под собственото си крило и му дава знанията, които Симеон не би могъл да му даде. Клара се размърда в съня си, измърмори нещо и придърпа одеялото.

Слънцето се смъкна на хоризонта и скри кулите на Камнипол в златния си огън. За миг Досън си представи, че огънят е истински, не светлина, а пожар. Не залез, а Камнипол, обхванат в пламъци. Кръвта му се вледени, сякаш представата не беше лекомислен полет на въображението му, а носеше тежестта на пророчество.

Късогледи идиоти, вторачени в личното си добруване. Горящ град.

Зачуди се къде ли се е дянал Гедер Палиако.

Ситрин

Кафенетата открай време имаха свое място в бизнес делата на всяка общност. В студените пристанища на Столборн и Рукюпал търговски и морски капитани седяха сгърбени над настланите с плочки маси и топлеха ръце на димящи чаши, докато зимното слънце залязваше по обед. Край широките огрени от луната води на Миуажи номадите южняри сърбаха гъсто като кал кафе и рецитираха поезия, а после се пазаряха шумно за цената на среброто и подправките. По целия свят, завещан им от драконите, търговията и кафето вървяха ръка за ръка.

Или така поне й го беше разказвал магистър Иманиел. Самата Ситрин никога не беше излизала от Ванаи, а офисът на банковия клон там беше центърът на малкия й свят. Ала когато настъпи моментът, Ситрин си избра едно малко кафене с дървени маси на улицата и малка стая в дъното, която собственикът даваше под наем. Беше близо до Големия пазар, буквално от другата страна на площада, което поставяше Ситрин почти в центъра на кипящата градска търговия, но без главоболията на ежедневната лотария за сергии и уморителната блъсканица на същинския пазар. Собственикът на кафенето — маестро Асанпур — беше престарял синай с перде на едното око и правеше кафе като истински вълшебник. Маестро Асанпур с радост прие скромния наем, който Ситрин му предложи за задната стаичка. В облачни дни Ситрин седеше в кафенето, отпиваше от чашата си и слушаше клюките. Изгрееше ли слънцето, излизаше навън, сядаше на някоя от белите дървени маси и наблюдаваше човешката гмеж, налазила Големия пазар.

С времето кафенето на маестро Асанпур можеше да се превърне в неофициален център на банковото дело и търговското кредитиране в града. Колкото по-популярно ставаше кафенето, толкова повече хора щяха да идват, а заедно с тях — повече новини, слухове и клюки. Ситрин знаеше, че собственото й присъствие там като редовен клиент е добро начало, ала времето я притискаше и нямаше да й стигне, освен ако тя не подпомогнеше някак естествения ход на нещата. Рано или късно — и по-скоро рано, отколкото късно — истински представители на Медеанската банка щяха да се появят в Порте Олива с куп въпроси за странния нов клон на организацията и Ситрин искаше бизнесът й да е потръгнал преди това да се случи.

Което, в краткосрочен план, изискваше една малка и безвредна измама.

Видя реакцията, която Кари предизвика с появата си, преди да е видяла самата Кари. Погледи се килнаха през площада като трева под напора на силен повей, после се дръпнаха назад, а после — скришом някак — отново залепнаха за нея. Ситрин продължи да си пие кафето уж без да забелязва тайнствената жена, която пресичаше площада по посока на големите павилиони, където чиновници управляваха Големия пазар от името на кралицата. Кари беше избрала възможно най-дългия път през площада и това даде време на Ситрин да се възхити на одеждата й. Кройката беше еласейска, но дългият копринен шал и воалът с мъниста говореха по-скоро за Лионеа. Бижутата й бяха от ванайските кутии на Ситрин и със стойността си в злато можеха да купят две кафенета като това на маестро Асанпур. Като цяло ефектът говореше за богата търговка от бреговете на Вътрешното море, образ още по-автентичен заради разказите на майстор Кит от първа ръка. Такава гледка рядко се виждаше в Биранкор и комбинацията от екзотика и богатство привличаше вниманието по-сигурно и от песен. Хорнет и Смит вървяха зад нея, облечени в доспехи от варена кожа и с наперената походка, която бяха усвоили покрай пътуването си с кервана, съвсем като истински наемни войници.

Кари стигна павилионите и заговори един от чиновниците вътре. Ситрин не можеше да ги чуе, защото бяха далече, но не й беше трудно да се досети какво гласи разговорът. Мъжът махна към Ситрин и кафенето от другата страна на площада. Кари кимна в знак на благодарност, обърна се и тръгна бавно в указаната посока. Когато се приближи достатъчно, за да се чуват, Ситрин стана.

— Стига ли? — попита Кари.

— Идеално — каза Ситрин. — Елате с мен.

Заведе актьорите в кафенето. Дървеният под скърцаше под стъпките им. Ниски арки разделяха помещението на сепарета. Прозорците имаха резбовани дървени кепенци, чийто мек кедров аромат се смесваше със солта на лекия бриз. Картадамска девойка седеше в дъното и свиреше на малка арфа, звънките тонове раздвижваха приятно въздуха. В едно от сепаретата стар първокръвен говореше на висок глас с ококорен южняр, ала млъкна и зяпна Кари и охраната й. Ситрин улови погледа на маестро Асанпур и вдигна два пръста. Старецът кимна и се зае да стрие зърна за две малки чашки от своето великолепно кафе. Идеята беше всички да стигнат до извода, че екзотично облечената жена е уважаван клиент на Медеанската банка. Групичката им хлътна в стаичката отзад, за която Ситрин плащаше наем.

106