Пътят на дракона - Страница 114

114

Ако можеше да проумее какво точно е станало, ако прозреше каква е била играта и кои са били играчите, щеше да знае чия е вината. И какви са в действителност набедените му приятели.

Обърна се на една страна и придърпа завивките. Миришеха на прах и пот. Нощта беше достатъчно топла да спи без завивки, но тежестта им го успокояваше. Въздъхна, коремът му изкъркори. Хаавиркинската гадателка беше казала някои смислени неща. Може би наистина беше толкова мъдра, колкото я изкарваше принцът. Гедер се замисли дали да не я потърси на сутринта и да я поразпита още малко. Дори предсказанията й да бяха глупости и суеверия, поне щяха да му дадат храна за размисъл, с която да запълва дългите самотни нощи в пустинята.

Не забеляза, че е задрямал, докато не се събуди. Слънчевата светлина искреше свежа с веселото жълто на полските цветчета, а ефимерната роса придаваше на въздуха измамен хаплив хлад. Гедер нахлузи панталона си и една туника. Тези му дрехи бяха по-семпли от снощните, но пък сега нямаше да ходи на господарски банкет. А и се намираше в пустинята все пак. Тук не важаха антийските стандарти. Дървените постройки още бяха на местата си и Гедер тръгна към тях, като се оглеждаше за пазачи. Не ги видя.

Не видя никого.

Сградите, както и площадът, където беше пирувал предната вечер с принца и приближените му, пустееха. Гедер извика, но никой не му отвърна. Би било като в онази детска песничка, където на сутринта всички се оказват духове, само дето Гедер виждаше отпечатъците от стъпки в прахоляка, надушваше миризмата на конски фъшкии, а въглените в откритото огнище още не бяха загаснали. Конете и хората ги нямаше, но фургоните още бяха тук. Тежките лебедки, с чиято помощ прислугата на принца издигаше временните поселища, стояха по местата си. Гедер дори намери дългите вериги на гадателката, навити около бронзова макара и зарязани на земята.

Върна се в своя малък лагер. Оръженосецът му приготвяше закуска от овесена каша и разреден с вода сайдер. Гедер седна на походната масичка, сведе очи към тенекиената паница, после отново плъзна поглед по изоставения град.

— Тръгнали са си посред нощ — каза той. — Взели са каквото могат, без да вдигат шум, останалото са зарязали.

— Може принцът да е бил убит и ограбен от хората си — каза оръженосецът. — Такива неща се случват в Кешет.

— Добре че не са решили да оберат и нас — каза Гедер. Кашата му беше сладка като мед. Сайдерът хапеше въпреки водата. Оръженосецът стоеше кротко настрана, докато господарят му се нахрани, а другите слуги вдигнат бивака. Слънцето се беше изкачило на две педи над хоризонта, когато Гедер приключи със закуската. Нямаше търпение да се махне, да си продължи по пътя и да остави зад гърба си зловещо притихналия лагер.

Ала все пак се почуди какво ли друго е видяла хаавиркината и какво е споделила с принца след като чуждоземският му гост се е оттеглил в палатката си.

Маркъс

— Бих предпочел да го дам лично на магистра бел Саркор — каза мъжът. — Не се сърдете, сър, но не вашият палец е подпечатал моите документи.

Мъжът беше нисичък, главата му стигаше едва до рамото на Маркъс, а дрехите миришеха като магазията му — на сандалово дърво, пипер, кимион и копър. Лицето му беше тясно като на лисица, усмивката му изглеждаше заучена. В сутеренното помещение на сградата, приютяваща портеоливианския клон на Медеанската банка, бяха Маркъс, Ярдем, якият картадам Ахариел и вездесъщата Хлебарка. Сигурно само мечовете им тежаха колкото миниатюрния търговец на подправки, но това явно не впечатляваше дребосъка, ако се съдеше по пренебрежението, което се излъчваше от него като топлина от огън.

— Но тъй като нея я няма — каза Маркъс, — ще трябва да се задоволите с мен.

Веждите на търговеца се вдигнаха, малките му устнички се стиснаха в тънка линия. Ярдем се изкашля и Маркъс го жегна чувство на вина. Тралгунът беше прав.

— Но ако приемете гостоприемството ни за няколко минути, сър — продължи Маркъс, — ще се опитам да я намеря.

— Така е по-добре — каза мъжът. — Дали нямате малко чай да пийна, докато чакам?

„Мога да те убия с голи ръце“ — помисли си Маркъс и това се оказа достатъчно да извика на лицето му любезна усмивка, точно каквато изискваше етикетът.

— Хлебарке? — каза Маркъс. — Ще се погрижиш ли за госта ни?

— Да, капитане — каза малкият тралгун и скочи. — Елате с мен, сър.

Маркъс излезе на улицата. Ярдем го следваше по петите като сянка. Вечерното слънце още беше високо на западния хоризонт. Лалетата в саксията отпред бяха разцъфнали в яркочервено с тънки бели нишки.

— Ти поеми Големия пазар — каза Ярдем. — Аз ще проверя в кръчмата.

Маркъс поклати глава и се изплю на паважа.

— Ако предпочиташ ти да я намериш, мога аз да отида до пазара — предложи Ярдем.

— Остани тук — каза Маркъс. — Връщам се веднага.

Тръгна по улицата. Пот се събираше между лопатките му и се стичаше надолу по гръбнака. Жълтеникаво куче го погледна от сенките на една пресечка, езикът му беше изплезен. „Щом и кучетата не лаят, значи наистина е много горещо“, помисли си Маркъс. Улиците бяха сравнително празни, но това щеше да се промени след залез-слънце. Светлината тласкаше хората към подслон по-ефективно от тъмнината. Дори гласовете на просяците и уличните продавачи звучаха вяло.

В кръчмата беше значително по-хладно. Свещите не бяха запалени, за да не добавят и своята топлинка към лятната жега, и макар навън още да беше светло, кръчмата тънеше в сумрак. Маркъс примижа да различи хората вътре. Имаше десетина клиенти от различни раси, но Ситрин не беше сред тях. Смехът й се чу откъм дъното. Маркъс тръгна натам и познатата мелодика на гласа й го отведе до пердето, което отделяше частните маси от общото помещение.

114