Пътят на дракона - Страница 119

119

Сърцето й тупкаше, стомахът й се беше свил на топка, но тя прогони тези усещания. Щеше да ги пусне на свобода, но по-късно, когато й остане време. Писмо, в което губернаторът благодареше на Кахуар за подаръка. Шоколадът бил превъзходен, съпругата на губернатора много го харесала. Ситрин върна писмото на мястото му. Следваше списък с имена на хора, няколко десетки, които не й говореха нищо. Върна и този документ обратно.

Зад залостените кепенци пропя дрозд. Ситрин прокара пръсти през косата си. Все трябваше да има нещо, което да използва. Някъде в тези документи трябваше да има податка към офертата, която Кахуар щеше да предложи на губернатора. Посегна към друго писмо и неволно блъсна фенера. Конструкцията от метал и стъкло се залюля, килна се — и Ситрин я хвана. Още миг и щеше да падне. Стъклото щеше да се пръсне на парчета по пода. Да предизвика пожар. Ситрин сложи внимателно фенера в средата на писалището, после поднови проучването си. Ръцете й трепереха.

Сякаш минаха часове, преди да го открие. Дълъг свитък от първокачествен памук. Шифрованият текст беше написан рехаво, с голямо разстояние между редовете, и именно там Кахуар беше записал декодирания текст. Ситрин плъзна пръсти по думите с неговия почерк. Писмото беше написано от старейшина на клана и съдържаше всичко, което се беше надявала да открие. Можели да отделят петнайсет кораба за начинанието. Всеки с пълен екипаж от по две дузини моряци. Ситрин продължи да чете, платното шумолеше тихо между пръстите й. В замяна щели да поискат шестнайсет процента от всички плащания във всички пристанища за всеки ескортиран и охраняван кораб, или деветнайсет, ако корабособствениците поискат от клана допълнителна гаранция. Старейшината беше изчислил стойността на първоначалната инвестиция на две хиляди сребърника, а печалбата за клана на сезон — на петстотин. Минималният срок на споразумението трябвало да е десет години.

Магистър Иманиел често беше говорил на Ситрин за начините, по които човек може лесно да запаметява разни неща. Най-сигурно беше да се запишат черно на бяло, но това бе риск, който Ситрин нямаше нужда да поема. Петнайсет кораба с по две дузини моряци всеки.

— На петнайсет години вече бе имала мъже две дузини — каза тихичко Ситрин.

Шестнайсет процента без гаранция или деветнайсет с гаранция. Значи оценяваха гаранцията на три процента от общия приход.

— Шестнайсет за компания и още трима за цуни-гуни.

Две хиляди първоначална инвестиция с очаквана печалба от петстотин годишно за срок от десет години.

— Даде две хиляди целувки, получи петстотин с тъга и след десет години умря в самота.

В свитъка имаше и други подробности — спецификации на корабите, имената на капитаните, препоръчителните търговски маршрути. Ситрин изчете всичко по диагоналната система, но в основни линии вече имаше най-важното.

Върна свитъка на мястото му, премести фенера и духна пламъчето. За привикналите й към светлината очи мракът беше непрогледен. Миризмата на изгорял фитил беше силна и остра. Ситрин затвори очи, опря пръсти в стената и тръгна опипом към изхода. Измъкна се в коридора, заключи вратата и се върна на бегом в спалнята на Кахуар. Остави ключа в ъгъла, където го беше намерила, съблече туниката и бързо се мушна в леглото.

Кахуар измърмори нещо, пресегна се и я прегърна през корема.

— Студена си — каза с надебелял език.

— Бързо ще се стопля — каза Ситрин и усети усмивката му. Той се сгуши в нея и тя се постара да го приеме безропотно. Затвори очи и повтори наум стихчето.

„На петнайсет години вече бе имала мъже две дузини, шестнайсет за компания и още трима за цуни-гуни. Даде две хиляди целувки, получи петстотин с тъга и десет години по-късно умря в самота.“

— Бая уморена ми изглеждаш — каза капитан Уестер. Беше се облегнал на стената до саксията с лалета, където до неотдавна стоеше викачът на залози. — Вече се чудех дали да не съберем група за бързо реагиране и да те измъкнем със сила.

— Предупредих те, че няма да прекарам нощта тук — каза Ситрин и го подмина на път към частния си вход. Той тръгна след нея, все едно го е поканила.

— По обяд имаш среща с онази жена от гилдията на бродирачките. Сигурно вече идва към кафенето. Така че освен ако не смяташ да носиш същата рокля…

— Не мога да я приема — каза Ситрин от стълбището. Чу как стъпките му се поколебават за миг, а после хукват по стъпалата да я настигнат. Когато заговори отново, гласът му беше премерен и учтив. Все едно й говореше от половин миля разстояние.

— Някакво обяснение за пред жената?

— Прати някого да ме извини. Че съм болна например.

— Добре.

Ситрин седна на малкото канапе и вдигна смръщен поглед към капитана. Стоеше със скръстени на гърдите ръце и стисната уста. Всъщност не беше много по-стар от Кахуар Ем. Ситрин свали едната си обувка. Краката я боляха. Подметката на обувката беше мръсна. Роклята висеше по тялото й, все едно и тя, като собственичката си, се чувства изтощена и потна.

— Не съм спала — каза тя. — И без това не съм в състояние да й помогна.

— Щом казваш — каза сухо Уестер. Обърна се да си ходи и в същия миг внезапно я заля вълна от умора, объркване и ужас. Не си беше давала сметка колко я е страх да остане сама.

— Всичко наред ли беше, докато ме нямаше? — успя да попита.

Уестер спря и каза:

— Съвсем наред.

— Сърдиш ли ми се за нещо, капитане?

— Не — отвърна той. — Ще кажа на бродирачката, че си болна и не можеш да я приемеш. И че ще й пратиш съобщение, когато се почувстваш добре.

119