Пътят на дракона - Страница 139

139

— Какво правиш?! — извика тя.

— Опитах с добро — каза Уестер и я натика във ваната. Водата беше топла. — Съблечи тия дрипи, иначе аз ще го направя.

— Изобщо няма да се…

На усилващата се светлина в стаята изражението му беше сурово и неумолимо.

— И преди съм виждал момичета. Няма да ме стреснеш. Ето ти сапун — каза и тикна каменната купичка в ръката й. — И гледай да си измиеш косата. Толкова е мазна, че може да се запали самичка.

Ситрин сведе поглед към купичката. Беше неочаквано тежка, капачето й прилепваше плътно. Вече не помнеше кога се е къпала за последно. Когато Уестер заговори отново, в гласа му се четеше примирение:

— Виж, или ти ще го направиш, или аз.

— Не гледай — каза тя и докато го казваше, разбра, че се съгласява на сделка, чиито условия не познава. Ала в главата й нямаше място за друго освен за облекчението, че не са я изоставили.

Маркъс изсумтя пренебрежително, но въпреки това се обърна с лице към стълбите. Ярдем се изкашля дискретно и влезе в спалнята. Ситрин съблече каруцарските дрехи и клекна във ваната. Въздухът студенееше върху мократа й кожа. Във водата плуваше дървена паничка и Ситрин я използва да се изплакне. Не си беше давала сметка колко е мръсна, докато не се изми.

Откъм стълбището се чу познат глас:

— Тя там ли е? — попита Кари.

— Тук е — отвърна Маркъс. — Просто ги метни.

Актрисата изсумтя, а Маркъс пристъпи напред и улови във въздуха някакъв вързоп.

— Ще изчакаме долу — каза Кари, после вратата към улицата се отвори и затвори. Маркъс развърза въжето, стегнало вързопа, и протегна зад себе си мека хавлия. Ситрин я взе от ръката му.

— Има и чиста рокля — изсумтя той. — Кажи, като се покриеш.

Ситрин излезе разтреперана от ваната и бързо се избърса.

Водата във ваната беше потъмняла, по повърхността й плуваше мръсна пяна. Навлече роклята. Беше от Карините и миришеше на театрален грим и прах.

— Облякох се — каза тя.

Ярдем излезе от спалнята. Беше събрал в одеялото й цял куп празни мехове и бутилки. Бъчонката и второто шише с вино също бяха там, при труповете. Ситрин му махна да ги остави, защото не е приключила с тях. Тралгунът обаче само кривна ухо и обиците му звъннаха. Ситрин го проследи мълчаливо с поглед как излиза.

— Сега ще ти донесат храна — каза Маркъс. — Всичките ти банкови книжа ли са тук?

— Държа един тефтер в кафенето — отвърна тя. — И копия на част от договорите.

— Ще пратя някой да ги донесе. На стълбището долу и пред прозореца ти ще сложа охрана. Никакви напитки няма да влизат тук, най-много кафе. Ще стоиш заключена, докато не измислиш какво да направим, за да си запазиш банката.

— Нищо не може да се направи — каза тя. — Забранено ми е да преговарям и да сключвам сделки.

— А Бог ми е свидетел, че ние не искаме да нарушаваме правилата — каза Маркъс. — Потрябва ли ти нещо, само кажи. Всекиму се случва да изпадне в самосъжаление и да удари по една-две бири, но ти прекали. Край. Няма да близваш алкохол и ще си свършиш работата. Ясно?

Ситрин пристъпи към него и го целуна. Устните му бяха неподвижни и неуверени, четината край тях — твърда. Беше й третият мъж, когото целува. Сандр, Кахуар и капитан Уестер.

— Дъщеря ми щеше да е кажи-речи на твоите години.

— Би ли направил това с нея? — попита Ситрин и кимна към ваната.

— Бих направил всичко за нея — отвърна той. И добави: — Ще ги пратя да изнесат ваната, магистра. Искаш ли да ти донесем кафе, щом така или иначе ще ходим до кафенето за документите?

— Сигурно вече е затворено. Много е късно.

— За мен ще направят изключение.

— Тогава да.

Той кимна и слезе по стълбите. Ситрин седна на малкото писалище. Трополенето на дъжда се смесваше с гласовете долу. Нищо не можеше да се направи, разбира се. И най-добрите намерения не можеха да променят и едно число в нейните тефтери. Въпреки това ги разгърна. Ярдем и двамата картадами се качиха да изнесат ваната. Хлебарката й донесе паница рибена чорба, която миришеше на черен пипер и на море. Халба бира би вървяла чудесно с чорбата, но Ситрин не се осмели да поиска. Знаеше, че ще е напразно. Засега щеше да се задоволи с бистра водица.

Мислите й бяха чупливи и крехки, сякаш мозъкът й можеше да се пръсне на парченца при най-лекото сътресение, но въпреки това тя направи опит да влезе в кожата на ревизора от Карс. Какво щеше да види той в счетоводните й книги? Прегледа първоначалния инвентарен списък на наличностите, който беше съставила. Коприна, тютюн, скъпоценни камъни, бижута, подправки, сребро и злато. Антийският дебеланко при воденичния вир беше откраднал няколко шепи от скъпоценните камъни и Ситрин беше включила в сметките приблизителната стойност на откраднатото. Числата се кипреха в черно върху хартията с кремав цвят и рисуваха картинката на началото. Оставаше да се види какво е направила по-нататък.

Разлистваше страниците с чувство на носталгия. Всяко сухо прошумоляване разкриваше нов артефакт от златната ера на магистра Ситрин. Договорът и разписката за помещенията, които беше купила за офис на банката. Подпечатаното разрешително, което й даваше право да развива банкова дейност на територията на града. Плъзна пръсти по тънката хартия. Не беше минал и един пълен сезон, откакто беше започнала. А й се струваше повече. Струваше й се като цял един живот. Ето ги и договорите за консигнация с търговеца на подправки и с търговците на платове. Нейната цена, тяхната надценка и окончателният приход от продажбите. Бижутата се бяха оказали най-проблематични. Зачуди се дали не е имало по-добър начин да ги пласира. Може би — ако беше изчакала да се върнат корабите от остров Нарин. Или ако ги беше дала на консигнация в някоя търговска къща, която работи за износ. Тогава не би наводнила вътрешния пазар, подбивайки собствената си цена. Е, следващия път.

139