Пътят на дракона - Страница 143

143

— Прав си — каза Бариат. — И това би било ужасно, нали?

— Започваш да ми звучиш точно като хората, срещу които се борим, братко.

— Ако ще се карате, ставайте от масата — смъмри ги Клара. Джори и Бариат сведоха поглед към чиниите си и измърмориха по едно: „Извинявай, мамо.“ Клара кимна доволно. — Така е по-добре. Освен това е безполезно да се карате за проблеми, които не са ваши, вместо да обсъдите онези, които ви засягат пряко. Просто трябва да убедим Симеон, че бедният Фелдин се е забъркал много сериозно с онези ужасни хора в Астерилхолд.

— Не е толкова лесно — каза Досън.

— Напротив — възрази Клара. — Фелдин все трябва да пази някакви писма, нали? Точно това спомена Фелиа. Че вечно се занимавал със срещите и писмата си.

— В писмата до чуждестранните му приятели едва ли фигурират доказателства за държавна измяна, майко — каза Бариат. — „Скъпи лорд Еди-кой-си, радвам се, че ще ми помогнете да убия принца.“

— Не е нужно да го има черно на бяло всъщност — каза Джори. — Ако намерим доказателства, че си пише с онзи братовчед, който има законни претенции за трона, това може да се окаже достатъчно.

— Винаги можеш да съдиш за хората по това с кого си пишат — доволно заяви Клара. — Остава да се доберем някак до писмата, разбира се, но пък Фелиа така се зарадва да ме види, че лесно ще я убедя да ме покани пак. А за всеки случай уредих онзи майстор бродирач да дойде и да ни покаже моделите си. Бродерията изглежда простичка на пръв поглед, но по-сложните бодове могат да вбесят човек. Което ми напомня, Досън, скъпи, че за утре ще ми трябва задната гостна с хубавата светлина. Поканила съм още три жени, общо ставаме пет, защото би било твърде подозрително, ако поканя само Фелиа. Няма да те затрудня, нали?

— Какво? — каза Досън.

— Задната гостна с хубавата светлина — повтори Клара, като обърна глава към него и вдигна вежди, без да отделя поглед от месото, което режеше в чинията си. — Бродерията изисква силна светлина, повярвай ми. Ако…

— Коткаш Фелиа Маас?

— Тя живее с Фелдин — изтъкна Клара. — А дворът скоро затваря, така че излишното чакане е неразумно, нали?

Имаше блясък в очите й, а ъгълчетата на устата й се бяха извили опасно. Съпругата му съвсем определено се забавляваше, реши Досън, и сръга мислите си да настигнат нейните. Ако Клара успееше да убеди братовчедка си да пусне някои хора в къщата на Маас…

— Какво си намислила, майко? — попита Бариат.

— Да спася кралството, скъпи — каза тя. — Яж си гарнитурата. Какво само я местиш в чинията и ровиш като кокошка. Не ти се получаваше като беше малък, така че не ми пробутвай същия номер сега.

— Той няма да ни повярва — каза Досън. — Маас ще ме обвини във фалшифициране и Симеон ще повярва на него. Ще реши, че това е поредният ми опит да окалям Фелдин. Но току-виж се оказало достатъчно да промени решението му за настойника на Астер.

— Поредният завой в кралското мнение? — каза Бариат. — От това ли имаме нужда наистина? Какво искаме от краля — да го тласнем към решителни действия или да го спъваме на всяка крачка?

— А не може ли да използваме някой друг? — каза Джори. — Някой, който не е обвързан нито с нас, нито с Маас.

— Какво ще кажете за момчето на Палиако? — попита Клара. — Знам, че изглежда малко заплеснат, но пък с Джори се разбират добре, а и нищо не го свързва с твоя вътрешен кръг, скъпи.

Досън лапна поредната хапка свинско. Дъвчеше бавно, даваше си време за размисъл. В интерес на истината месото не беше лошо. Солено и сладко, с малко огън от черен пипер за фон. Доста вкусно всъщност. Усети усмивка да разтяга устните му и си даде сметка, че от доста време не се е усмихвал.

— Не знам, да ти кажа — поклати глава Джори, но Досън махна с ръка да го прекъсне и каза:

— Палиако ни беше полезен във Ванаи. После помогна да потушим наемническия бунт. Досега се показа като удобен инструмент. Не виждам защо да не ни послужи и сега.

Гедер

Знамето беше значително по-голямо от масата и яркочервената тъкан се надипли на пода. Тъмната осемлъчна емблема в светлия център се беше нагънала и Гедер се протегна да я заглади. Лерер се почеса по брадичката, приближи се към масата, после отстъпи назад, после пак се приближи и спря до рамото на сина си.

— Сред моите хора това е знамето на вашата раса — каза Басрахип. — Цветът символизира кръвта, от която са произлезли всички човешки раси.

— А този символ в средата? Розата, която прилича на компас? — попита Лерер.

— Това е символът на богинята — каза Басрахип.

Лерер изсумтя. Спря пред масата и плъзна внимателно пръсти по знамето. Гедер усети как собствените му пръсти се свиват от желание да последва примера му. Басрахип му беше казал, че свещениците събирали паешка коприна и я боядисвали. Знамето на масата било резултат от труда на много хора в продължение на десетки години, а да прокараш ръка по него беше като да докоснеш вятъра.

— И ти искаш да закачиш това над… хм… Сламенкърш?

— Не — каза Гедер. — Мислех да го развеем над храма в Камнипол.

— О. Да — каза Лерер. — Храмът.

Обратният път от скрития храм в Синирските планини беше хиляда пъти по-приятен от пътя натам. В края на всеки ден Басрахип и Гедер сядаха край огъня и свещеникът слушаше запленен историите му, смееше се на комичните и кимаше замислено на трагичните. Дори слугите, които не криеха нервността си от присъствието на висшия свещеник, се успокоиха още преди малкият им керван да стигне до границата на Кешет със Саракал. За изненада на Гедер, оказа се, че Басрахип познава маршрута им. Свещеникът обясни, че макар човешкият свят да се бил изцелявал, пропадал и започвал отново безброй пъти, откакто храмът на паешката богиня се бил оттеглил от светската врява, драконовите пътища не се били променили. Той и събратята му не знаели къде минават границите, защото те се менели често, и дори речните корита търпели промяна. Пътищата обаче били вечни.

143