Пътят на дракона - Страница 146

146

— Сигурно не сте разбрали правилно — каза Фелиа. — Алан и Фелдин са в чудесни отношения.

„Не.“

— Винаги съм харесвал сър Клин — каза Гедер заради едното удоволствие да излъже жена, която не би могла на свой ред да го излъже успешно. — Стана ми много неприятно, когато чух, че са обвинили него за бунта на наемниците. Надявам се, че вашият съпруг не е пострадал заради това.

— Да, така е, благодаря. Извадихме голям късмет.

„Да.“

— Сър Палиако — каза лейди Калиам, — на какво дължим удоволствието на компанията ви днес?

Гедер погледна Джори, после и лейди Калиам. Възнамерявал бе да зададе няколко безобидни въпроса, колкото да придобие представа за нещата. Смятал бе да действа бавно и предпазливо. Начинът, по който жената на Маас се затваряше, крехката й усмивка, ароматът на страх, който се излъчваше от нея като сладост от роза, го подтикваха да промени стратегията си. Не биваше да я плаши толкова, че да я прогони, но можеше да я стресне сериозно. Усмихна се на лейди Калиам.

— Ами, откровено казано, надявах се да ме представите на баронеса Ибинлес. Исках да й задам няколко въпроса. Не целия сезон прекарах в пътувания — обясни любезно той. — Размишлявах за бунта, опитах се да го анализирам. Да стигна до корените му. Да преценя последствията от него.

Лицето на Фелиа Маас пребледня съвсем. Тя дишаше бързо и плитко като уловено врабче, чието сърце ще се пръсне от страх.

— Не виждам какво толкова има да се анализира — каза тя с изтънял гласец.

Гедер откри, че му е по-лесно да се усмихва любезно, когато любезността му е фалшива. Някакви вятърни камбанки навън звънтяха както им падне, като идиот, комуто са дали детско барабанче. Джори и майка му не помръдваха. Гедер сплете пръсти на коляното си.

— Знам всичко, лейди Маас — каза той. — Принцът. Бунтът. Ванайската кампания. Жената.

— Каква жена? — прошепна Фелиа.

Гедер изобщо нямаше представа, но все някъде в тази каша трябва да беше замесена и жена. Това нямаше значение.

— Кажете нещо, каквото и да е — подкани я той. — Изберете си някоя подробност. Дори такава, която никой освен вас не би могъл да знае, и аз ще позная дали казвате истината.

— Фелдин няма нищо общо с това — каза Фелиа. Гедер дори не си направи труда да поглежда към Басрахип.

— Това не е вярно, лейди Маас. Знам, че се страхувате, но аз съм тук, за да помогна на вас и на семейството ви. Мога да го направя. Но трябва да знам дали мога да ви вярвам. Разбирате, нали? Кажете ми истината. Няма голямо значение, защото аз така или иначе знам всичко. Кажете ми как започна, да речем. Само това.

— Беше заради посланика на Астерилхолд — каза тя. — Той дойде при Фелдин преди година.

„Не.“

— Лъжете ме, баронесо — каза Гедер, много нежно. — Опитайте отново.

Фелиа Маас потръпна. Приличаше на фигурка от карамелизирана захар, толкова деликатна, че беше чудо как още не се е строшила под собствената си тежест. Отвори уста, затвори я, преглътна.

— Имаше един мъж. Той щеше да е част от селския съвет.

„Да.“

— Да. Знам кого имате предвид. Бихте ли го назовали по име?

— Уктер Анинлес.

„Не.“

— Не е вярно. Бихте ли го назовали по име?

— Елис Новипорт.

„Не.“

— Мога да ви помогна, баронесо. Вероятно съм единственият човек в Камнипол, който наистина може да ви помогне. Кажете ми името му.

— Торсен. Торсен Естилмонт.

„Да.“

— Ето — каза Гедер. — Не беше толкова трудно, нали? Сега разбирате ли вече, че със съпруга си нямате никакви тайни от мен?

Жената кимна. Брадичката й започна да трепери, страните й поруменяха и след миг Фелиа се разрева като бебе. Майката на Джори се спусна към нея и я прегърна. Гедер седеше и ги гледаше. Сърцето му биеше бързо, но иначе беше спокоен и отпуснат. Когато бе скрил от Алан Клин тайното съкровище на Ванаи, беше изпитал възторг. Възторгът на злорадството. Когато бе взел решение да опожари Ванаи, се беше изпълнил със справедлив гняв. Може би със задоволство също. Но не мислеше, че когато и да било в живота си се е чувствал емоционално заситен. Досега.

Стана и отиде при Джори. Младежът го гледаше опулено. Гледаше го като човек, който е толкова силно впечатлен, че не вярва на очите и ушите си. Гедер разпери ръце. „Видя ли?“

— Как го направи? — прошепна младият Калиам. — Откъде знаеше? — В гласа му се долавяше страхопочитание.

Басрахип седеше на няма и три крачки от тях. Голямата му глава беше все така сведена. Дебелите му пръсти — преплетени. Хлиповете на Фелиа Маас бяха като морска буря, а тешащият, почти приспивен шепот на лейди Калиам още не се бе увенчал дори с минимален успех. Гедер отиде при Басрахип и се наведе толкова близо, че устните му забърсаха ухото на гиганта.

— Ще ти построя всички храмове, които поискаш, приятелю. Кълна се.

Басрахип се усмихна.

Клара

От една страна, явно бяха подценили непростимо Гедер Палиако. Но от друга, той, изглежда, беше на тяхна страна. Засега поне.

Въпреки това сърцето я болеше за Фелиа.

Спалнята беше затъмнена, тежки завеси спираха дневната светлина. Фелиа лежеше по гръб, солените следи на сълзите бяха нашарили лицето й. Клара седеше до нея и я галеше по ръцете и раменете, както го правеха лекарите, когато някой е получил удар в главата или лоша новина. Когато Фелиа най-после заговори, от истерията й нямаше и помен. Вече нямаше място за преструвки, че всичко все някак ще се нареди, и по гласа на братовчедка си Клара отгатна, че раздялата с тази фалшива надежда й е донесла облекчение.

146