Пътят на дракона - Страница 153

153

Барабанният ритъм на дъжда се усили, капките се пръскаха като миниатюрни експлозии в бяло на фона на сивия ден. Права беше. Чакането преди битка е най-трудната част. Освен ако не те намушкат с кинжал в корема по време на битката. Тогава това става най-трудната част. Или ако се измъкнеш невредим от боя и видиш, че хората ти са мъртви. Тогава това ти се вижда най-трудното.

Ярдем се появи в края на площада, по-тъмна сянка в свят, съставен от сенки. Не тичаше, не бързаше дори. Маркъс го гледаше как минава спокойно покрай стражите и входа на пазара. С всяка крачка сякаш ставаше все по-веществен. По-реален. Стигна до вратата на кафенето и мушна глава през прага.

— Сър.

— Добре — каза Маркъс със стегнато гърло. В Гърдите му сякаш имаше камък.

Ситрин се изправи. Изглеждаше спокойна. Човек трябваше да е живял с нея почти година, за да долови страха в очите й и в ъгъла, под който бе вирнала брадичка.

— Ревизорът е дошъл, така ли? — каза тя.

Ярдем помръдна уши и кимна.

— Да, мадам.

Ситрин

Парин Кларк.

Сигурно беше чувала името му през годините си във Ванаи. Звучеше й познато, но и смътно, без никакви придружаващи го подробности, като име от историческа хроника или легенда. Дракис Гръмовран. Възкресената гвардия. Еса, принцесата на мечовете.

Парин Кларк.

Ситрин си оправи полата, нагласи диплите й. Сърцето й пърхаше като уловена птичка. Стомахът й беше на топка, ту се свиваше в болезнен спазъм, ту се надигаше към гърлото й. Искаше й се да пийне нещо. Нещо силно, което да отпусне мускулите й, да я успокои, да й влее кураж. Вместо това се съсредоточи върху стойката, на която я беше научил майстор Кит — раменете назад и надолу, гръбнакът отпуснат, — с надеждата че прилича на самоуверена жена, а не на недорасло момиче, навлякло роклята на майка си.

Мъжът с любезното лице седеше на нейното писалище, в нейната стая, с кръстосани крака, сплел пръсти връз коляното си. Косата му оредяваше на челото. Раменете му бяха тесни. Можеше да е всеки. Можеше да е никой. Тефтерът му лежеше отворен на бюрото заедно със стоманена писалка, но той не си водеше бележки. Нито кодирани, нито никакви. Задаваше въпросите си спокойно и изслушваше отговорите й с усмивка. Северобрежкият му акцент смекчаваше съгласните. Думи, които в устата на други хора съскаха, в неговата шумоляха.

— Значи магистър Иманиел няма нищо общо с това?

— Да, нищо — отвърна Ситрин. — Целта му бе да осигури транспортирането на ванайските активи до Карс, и толкова. Именно с тази задача ме натовари. Ако снегът не беше паднал толкова рано в прохода Белин, щяхме да се придържаме към първоначалния план.

— А решението да се отклоните на юг?

— Беше на капитан Уестер.

— Кажете ми повече за това.

Никакви гласове не се чуваха отдолу. Капитан Уестер и охраната ги нямаше — Кларк ги беше помолил да напуснат сградата. Мястото им беше заето от дузината въоръжени мъже, които ревизорът беше довел със себе си. Имаше нещо неприятно в тази тишина. Зловещо почти. Дъждът трополеше по прозорците като стотици малки пръстчета, които я сочат обвинително, нейде в далечината гръмотевица изпробваше гласа си. Ситрин разказа всичко в подробности, доколкото ги помнеше. Как са попаднали на антийския отряд, как са избегнали митническата проверка на влизане в Порте Олива, как са се скрили в пристанищния квартал.

— И само капитанът и неговият тралгун са ви били охрана на този етап?

— Не бих нарекла Ярдем „неговия тралгун“.

— Само те са ви били охрана, двамата?

— Да — каза Ситрин.

— Благодаря.

Разказа му за нападението, организирано от Опал, за страховете на Маркъс, ако напуснат града, и за другите му страхове — ако останат. Докато описваше как са подправили документите, внимаваше тонът й да е спокоен и делови. Магистър Иманиел винаги казваше, че ако изглеждаш виновен, оставяш у събеседника си впечатлението, че има причина да изпитваш вина. Когато призна, че е подала при губернатора на Порте Олива фалшиви документи, ревизорът не реагира, нито с думи, нито промени изражението си. След като веднъж преодоля най-трудната част — онази с основаването на фалшивия банков клон — и започна да очертава направените след това инвестиции, раздадените кредити, консигнациите и комисионните, Ситрин започна да се отпуска.

Говори с часове. Гласът й прегракна, гърбът й се схвана. Дори да страдаше от същото неудобство, Парин не го показа с нищо.

— Съветваше ли ви капитан Уестер за тези операции и в каква степен?

— В никаква — отговори Ситрин. — Не се опита, а и аз не съм му искала съвет.

— Защо?

— Той не е банкер. Отпуснах му бюджет, за да осигури охрана на златото, което държахме тук, и на сумите, значителни понякога, които пренасяхме в рамките на града, но това е всичко.

— Разбирам. Е, благодаря ви, мадам бел Саркор. Това е най-интересната история, която съм чувал в последно време. Предполагам, че всичките ви счетоводни книги и архиви са налице?

— Да — каза тя. — Част от деловите си срещи провеждах в едно кафене до Големия пазар, в стая, която държах под наем, но понастоящем всички документи са тук.

— Чудесно.

— Бих искала да направя едно предложение. Ако позволите.

Парин Кларк вдигна вежди. Ситрин си пое дълбоко дъх.

— Поради описаните по-горе обстоятелства — каза тя — в Порте Олива свързват банката с моето име. Клонът е създаден съвсем наскоро, затова смятам, че една промяна не би била в интерес на никого. Затова, след като приключите с ревизията си, може би ще обмислите идеята да ме задържите като лице на клона, като един вид връзка с местните хора.

153