Пътят на дракона - Страница 21

Ръкавиците бяха част от бащините му доспехи, чиято лъскава стомана бе потъмняла там, където ковачът я беше огънал, за да пасне по-добре на неговия гръб. Въпреки меката подплата каишките се впиваха болезнено в месата му.

Маршът през последните дни се беше превърнал в безкрайно и изтощително пътуване в преддверието на ада. Скоростта не можеше да се нарече убийствена, но определено беше безмилостна. От онази първа махмурлийска сутрин Гедер бе яздил и ходил в продължение на четири денонощия с по час-два мизерни почивки от време на време. Нощем се намяташе с одеяло и трепереше на студа. Денем се потеше като прасе. Армията се движеше по широкия драконов път, тропотът на крака и копита по нефрита първо дразнеше Гедер, после започна да му звучи като музика, накрая се превърна в особен вид тишина, преди цикълът да се затвори и неравномерният тропот отново да му опъне нервите. Понеже имаше само един кон, през голяма част от деня Гедер ходеше пеш. Ако беше по-богат, щеше да си вземе два, три, а дори и четири коня, които да сменя. И броня, която да не е с десетилетия по-стара от него. И палатка, която пази от студа. А защо не и малко достойнство. И уважение.

Другите титулувани благородници яздеха на групи или с личните си свити. Уж и Гедер яздеше с тях в челото на колоните, но някак все се оказваше сам, на крачка зад останалите командири. Каруците от обоза дрънчаха току зад него, после идваше пехотата и накрая — жените. Макар че този път нямаше много жени. Красноречиво е, когато една военна кампания не представлява интерес за курвите.

Заповедта за спиране беше дошла миналата вечер час преди залез-слънце. Оръженосецът на Гедер беше разпънал малката му палатка, донесъл му бе тенекиена паница с леща и сирене, после се бе свил на малка дартинска топка току до платнището. Гедер се бе проснал на походното си легло, жаден за сън. Всичките му сънища тази нощ бяха за похода. На зазоряване дойде нова заповед. Заповед за подготовка.

През цялото си детство Гедер беше мечтал за този ден. За първата си истинска битка. Представял си бе вихъра на атаката, горещата скорост на коня под себе си, свирепите бойни викове в собственото си гърло. Не му беше хрумвало за досадните часове на седлото под тежестта на изстиващата броня, докато пехотата се строява, размества и престроява. Благородната линия на рицарите с готови за бой мечове и копия се разсипа на безредни групички мъже, които се смееха, разказваха си мръсни вицове и се оплакваха от количеството и качеството на храната. Всичко това не приличаше на бойно поле, където благородниците да покажат достойнствата си, а на деветия ден от осемдневен лов. Гръбнакът на Гедер се беше превърнал в болезнен шиш, пробождащ го от задника до основата на черепа. Бедрата му бяха ожулени зверски, челюстта му се беше изкривила и пукаше при всяка прозявка, а в устата му имаше вкус на гранясало сирене. Оръженосецът стоеше до него с бойното му копие в ръка, с преметнат на гърба щит и с тревожно изражение на безбрадото си лице.

— Палиако!

Гедер се размърда. Сър Алан Клин яздеше огромен черен жребец, чиято парадна сбруя беше покрита с червен емайл. Бронята му лъщеше от капчици роса, на нагръдника му имаше сребърен орнамент с формата на драконови криле. Все едно беше излязъл от стара бойна поема.

— Милорд? — каза Гедер.

— Ще участваш в атаката на запад. Съгледвачите докладват, че там са строени наемническите сили, купени от ванайците, така че сражението не ще да е от трудните.

Гедер се намръщи. Нещо не се връзваше, но беше толкова уморен, че мислите му се разбягваха като пилци. Наемниците бяха професионални бойци, ветерани с опит. И там сражението нямало да е от трудните? Клин, изглежда, разчете съмненията му, наведе се настрани, изплю се и каза:

— Наемниците не защитават домовете и жените си. Просто следвай Калиам и гледай да не се сблъскаш с друг кон. Така най-лесно се чупят колена.

— Знам.

Клин вдигна русите си вежди.

— Тоест… искам да кажа, че ще внимавам, милорд.

Клин цъкна с език, при което красивият му боен кон тръсна глава и се обърна. Оръженосецът на Гедер вдигна поглед към господаря си. И да имаше смях в огнените му дартински очи, добре го прикриваше.

— Хайде — каза Гедер. — Да заемем мястото си.

Проблемът бе, че казаното от Клин можеше и да е вярно. Може би капитанът изпращаше Гедер и най-малкия син на Калиам там, където предстоящото сражение ще е най-леко. Атака, няколко разменени удара с меч и наемниците щяха да се предадат, преди някой да е пострадал сериозно. Може би Клин се надяваше да докаже способностите си, като опази всичките си рицари живи, а сам поеме най-тежкото сражение. Може би искаше да впечатли лорд Терниган и да изпъкне сред другите капитани на маршала. Или пък искаше Гедер да загине в битката. Самият той май не би имал нищо против да умре, ако това щеше да означава край на ездата.

Джори Калиам седеше изправен в седлото си и говореше със знаменосеца. Бронята му беше от семпла стомана, елегантна, без украшения. Шестима рицари чакаха наблизо с оръженосците си. Калиам кимна сериозно на Гедер и той му върна поздрава.

— Приближете се — извика Джори. — Всичките. Елате при мен.

Конниците се приближиха. Сър Макиос от Ейнслес. Созлу Верен и неговият близнак Сесил. Дариус Сокак, граф на Хирен. Фалон Брут, барон на Содерлингово било, и синът му Давед. Доста жалка групичка като цяло. По израженията им Гедер виждаше, че на свой ред са стигнали до същото заключение след неговата поява.

— На половин левга оттук долината се стеснява — каза Калиам. — Ванайците са се окопали там. Според съгледвачите знамената в западната част са на наемническа рота под командването на капитан Карол Даниан.