Пътят на дракона - Страница 23

— Забравѝ какво попитах — изквича Гедер. — Те откъде се взеха?

— Можеш ли да яздиш?

Гедер погледна надолу. Светлата козина по хълбока на коня му беше поаленяла от кръв, а от раната на бедрото му се стичаше още. Зави му се свят и той се хвана за седлото. От такива рани се умираше. Сигурен беше, че е чувал за хора, които са умрели от такива рани. Това значеше ли, че и той ще умре?

— Палиако!

Той вдигна поглед. Светът малко се олюляваше. Джори Калиам местеше поглед между него и бойния фронт, който се придвижваше право към тях.

— Ранен съм — каза Гедер.

— Ти си рицар на империята — каза Калиам и силата в гласа му нямаше нищо общо с гнева. — Можеш ли да яздиш?

Гедер усети как частица от силата на другия мъж преминава в него. Светът се успокои и Гедер също се успокои.

— Аз… мога да яздя.

— Тръгвай тогава. Намери лорд Терниган. Кажи му, че в западния край на фронта се развяват макиански знамена. Кажи му, че имаме нужда от помощ.

— Добре — каза той и хвана юздите. Жребецът на Калиам напираше да се включи в боя, пръхтеше, но младият рицар го задържа.

— Палиако! Иди право при лорд Терниган. Директно при него.

— Сър?

— Не при Клин.

Спогледаха се за миг и се разбраха. Явно Калиам имаше доверие на капитана точно колкото него, тоест никак. Облекчение и благодарност стоплиха сърцето на Гедер, а после и изненада от собствената му реакция.

— Разбирам — каза той. — Ще доведа помощ.

Калиам кимна, обърна коня си и го пришпори към мелето. Гедер насочи своя на изток през бойното поле. Мъчеше се да разкопчае каишките на щита си, но бронираната ръкавица и движението на коня под него правеха задачата почти невъзможна. Накрая все пак успя да освободи ръката си, наведе се напред и пришпори животното. Преди час долината беше покрита с трева и есенни цветчета. Сега беше разкаляна и я огласяха крясъците на сражаващи се мъже.

Гедер примижа. Мъглата се беше вдигнала, но влажните знамена висяха все така безжизнено на прътовете си. Трябваше да открие знамето в златно и алено на дом Терниган. Трябваше да го открие веднага.

Мъже лежаха в калта, мъртви или ранени. Писъци на хора и коне цепеха въздуха. А знамето на главнокомандващия не се виждаше никъде.

Гедер крещеше ругатни и се оглеждаше като луд. Стана му студено. Раненият му крак натежаваше, кръвта попиваше в подплатата, изцеждаше силиците му. С всяка минута шансовете на Калиам и другите нещастници намаляваха все повече, а собственото му зрение се стесняваше заплашително, злато и мрак танцуваха по краищата му. Понечи да се изправи на стремената, но раненият крак не издържа тежестта му. Гедер пак пришпори коня. Ето ги знамената на Флор и Речникорт, Масонхалм и Клин…

Клин. Ето там, на няма и петдесет метра, знамето на сър Алан Клин стърчеше влажно и отпуснато над група сражаващи се мъже. Пак там беше гигантският черен кон с червената сбруя. Гедер се поколеба. Ако беше грешка, ако Клин не бе планирал да ги прати на заколение, значи трябваше него да помоли за помощ. Него, само на петдесетина метра напред. Но ако беше иначе и ако Гедер отидеше при него сега, Калиам и другите щяха със сигурност да загинат. Продължи напред. Кракът му беше изтръпнал. Устата му съхнеше. Ето ги знамената на Естинфорт, Коренхол, Даник.

Терниган.

Гедер пришпори коня си към мелето около флага. Проклет да е Терниган, че бе повел сражението, вместо да го направлява отдалече. Проклет да е и сър Алан Клин, задето бе изпратил него и Калиам във вражеския капан. Проклет да е и самият той, задето си бе хвърлил меча, задето го бяха ранили и задето не се движеше достатъчно бързо. Вражески мечоносец се надигна от калта и Гедер го прегази. Усети миризмата на горящо дърво. Някъде нещо гореше. Конят под него трепереше от изтощение. Гедер му се извини наум и го пришпори отново.

Вряза се в мелето като камък, хвърлен в стъкло на прозорец. Мечоносци се пръснаха настрана, антийци и ванайци. На десетина крачки от знаменосеца лорд Терниган седеше изправен на седлото си с меч в ръка, гъст кръг от войници го пазеше от врага.

— Лорд Терниган! — извика Гедер. — Терниган!

Ревът на битката погълна виковете му. Маршалът пое напред, там, където сражението беше най-ожесточено. Тъмночервен гняв падна като пелена пред очите на Гедер. Калиам и другите се биеха и умираха заради този тип. А тъпото копеле дори не му обръщаше внимание. Пришпори пак уморения си кон и проби охраната на маршала, сякаш самата му решителност беше направила чудо, магия. Битката, сражението, бойното поле се свиха до главнокомандващия и неговия кон. Зрението на Гедер се стесни по краищата, все едно яздеше по дълъг тунел към света. Когато се приближи на три метра от маршала, той извика отново:

— Макиа, милорд Терниган! Макиа нападат по западния фланг, избиват ни!

Този път маршалът го чу. Главата му се завъртя рязко към Гедер, високото му благородно чело се намръщи. Гедер размаха ръце и посочи на запад. „Не гледай към мен. Погледни към Макиа.“

— Кой се вие, сър? — каза лорд Терниган. Гласът му беше дълбок като барабан, чак малко кънтеше. Светът наоколо изглеждаше по-тих от нормалното.

— Сър Гедер Палиако. Праща ме Джори Калиам. На западния фланг няма само наемници, милорд. Има и макиански войски. Не можем да ги удържим. Калиам… Калиам ме изпрати. Трябва да му помогнете.

Терниган извика нещо през рамо и роговете прозвучаха отново, толкова отблизо и толкова силно, че звукът беше като юмрук в корема. Гедер отвори очи — не знаеше, че ги е затворил. Някакви хора се движеха около него. Рицари на коне, които се юрваха вкупом на запад. Поне на него му се струваше, че е на запад. Лорд Терниган беше до него и го държеше здраво над лакътя.