Пътят на дракона - Страница 43

Върхът на кънката й се заби в снега и почернелите от зимата тръстики. Засинената от лунния светлик земя се надигна и я удари толкова силно, че й изкара въздуха. Сандр легна до нея с широко отворени очи. Бузите му бяха червени, все едно някой го е щипал. Разкривеното му от изненада и тревога лице беше толкова комично, че когато най-сетне успя да си поеме въздух, Ситрин се разсмя от сърце.

Смехът на Сандр се сплете с нейния, после той хвърли шепа сняг във въздуха и пръхкавите трошици засияха наоколо като пух на глухарче.

А после Сандр се претърколи към нея, притисна я и устните му се озоваха върху нейните.

„О“ — помисли си тя. А после, след половинка от мига, понечи да отговори на целувката му.

Не беше чак толкова неприятно. Ръцете му я обгърнаха, той се намести отгоре й и тежестта му я затисна в снега, който, странно, не беше студен. Ръката му се залута под палтото й, мушна се под дебелия вълнен пуловер и легна върху голата й кожа. Ситрин откри, че е извила тяло да посрещне докосването, че се притиска в ръката му. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Чу как собственото й дишане се накъсва.

— Ситрин — каза Сандр. — Трябва да ти… Трябва да знаеш, че…

— Недей — спря го тя.

Той спря и дръпна ръка от гърдите й. Лицето му се напрегна. Завладя я силно нетърпение.

— Недей да говориш имах предвид — каза Ситрин.

Знаеше това-онова за секса, на теория. Кам й говореше на тази тема намусено, строго и предупредително. Виждала бе актьорите на пролетния фестивал да танцуват нощем под светлината на факли, нагиздени с маски и с нищо друго. Така че не би трябвало да се изненадва особено. И въпреки това, докато разкопчаваше и смъкваше вълнените си панталони, се зачуди дали същото е правел и Безел с всички онези момичета. С всички тях, но не и с нея. И те ли са изпитвали същото? Чувала бе, че първия път боляло. Чудеше се какво ли ще почувства. Голите бедра на Сандр лъщяха бели почти като снега. Лицето му беше изкривено от усилието да свали кънките си, без да става.

„Дано не е проблем, че не го обичам“ — помисли си тя.

От нищото долетя рев — рев дълбок, внезапен и вещаещ насилие. Сандр се издигна във въздуха, тежестта му отгоре й изчезна, очите му се изцъклиха от изненада. Ситрин посегна панически да си вдигне панталона. Първата й объркана мисъл бе, че от небето се е спуснала гигантска птица и го е грабнала в ноктите си.

Капитан Уестер метна Сандр на леда, момчето падна тромаво и се плъзна по инерция. Мечът на капитана изскочи със съскане от ножницата. Уестер тръгна към Сандр, като ругаеше на поне три езика. Ситрин се надигна на колене и задърпа трескаво дрехите си. Сандр отстъпи назад, щръкналият му пенис се подмяташе комично, после той се подхлъзна и падна.

— Не съм я насилвал — изписка той. — Не съм, кълна се!

— Да съм те питал? — извика Уестер и посочи с меча си полузарития в снега мях. — Напиваш я, за да си разтвори краката, и искаш орден за добро поведение?

— Не съм пияна — каза Ситрин миг преди да си даде сметка, че вероятно е. Уестер не й обърна внимание.

— Докоснеш ли я пак, момче, ще ти отрежа нещо. И няма да е пръст.

Сандр отвори уста, ала оттам излезе само пискливо скимтене.

— Престани! — извика Ситрин. — Остави го на мира!

Уестер се извъртя към нея. В очите му гореше гняв. По-висок от нея и два пъти по-широк, че и с гола стомана в ръка, капитанът беше достатъчно страшен да уплаши всекиго. Ала виното, смущението и гневът заглушиха слабия глас на разума й.

— Кой си ти да му казваш какво може да прави и какво не? — продължи тя. — Кой си ти да казваш на мен?

— Аз съм човекът, който ти спасява живота. И ще правиш каквото ти кажа — извика Уестер, но на Ситрин й се стори, че долавя в очите му сянка на объркване. — Няма да допусна да станеш курва.

Думата я ухапа. Ситрин стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата я заболяха. Лудешки приток на кръв подпали страните й и ревна в ушите й. Когато успя да събере мислите си в изречение, думите излязоха като писък:

— Нямаше да му взема пари!

Уестер я погледна, все едно я виждаше за пръв път. Сянката на объркване отпреди малко се задълбочи, сплете на възел бръчките по челото му, после нещо като усмивка разтегна устата му по ъглите. А сетне — съвсем необяснимо — на лицето му се изписа дълбоко страдание.

— Капитане — чу се нов глас и тралгунът се извиси от сенките.

— Моментът не е подходящ, Ярдем — каза капитанът.

— И сам се досетих, сър, по виковете. Има войници.

Уестер се промени само между два удара на сърцето. Лицето му се проясни, снагата му се изправи. Конфликтът помежду им сякаш се изпари в миг и Ситрин се подразни от внезапната промяна. Стори й се нечестно капитанът да й обръща гръб, преди да са изяснили спора си.

— Къде? — попита той.

— На лагер отвъд билото, в източна посока — отвърна тралгунът. — Две дузини. Антийско знаме, ванайски палатки.

— Е, този път извадихме късмет — каза Уестер. — Някакъв шанс съгледвачите им да са ни пропуснали?

— Никакъв.

— Теб видяха ли те?

— Не.

Щом съдържанието на разговора си проби път през алкохолните изпарения, гневът на Ситрин се изпари. Уестер спря замислено поглед върху Сандр, който още се клатушкаше на кънките си, после на полузаровения мях, накрая и на езерото с белите деруги по леда.

— Сандр — каза той. — Бягай да доведеш майстор Кит.

— Да, сър — отвърна Сандр и се плъзна тромаво към воденицата.

Уестер прибра разсеяно меча си. Очите му се плъзгаха по терена, търсеха нещо. Ситрин чакаше със свито сърце. Нямаше къде да избягат. Не можеха и да се бият срещу две дузини войници. Колкото до самата нея, и да се беше ползвала доскоро със симпатията на Уестер, беше я пропиляла.