Пътят на дракона - Страница 50

— Изглежда, ти дължа благодарност — каза той. С изненада установи, че е останал без дъх.

Младият мъж поклати глава.

— Трябваше да се притека по-бързо, милорд. Но бях изостанал твърде далеч зад вас.

— Изостанал? — Досън свъси вежди. — Значи си ме следил?

Младежът кимна, без да среща погледа му.

— Защо? — попита Досън.

— Милейди съпругата ви, сър — каза мъжът. — Тя ме нае, след като вие ме изгонихте. Нареди ми да се грижа за безопасността ви. Боя се, че не се справих добре.

Да. Ловджията от кухнята, който го беше ядосал с нахалството си заради онова глупаво парче рог със засъхналата по него кучешка кръв. Винсен Коу се казваше май. Така и не беше попитал Клара какво е направила с момчето, но категорично не би могла да го наеме отново през главата и изричните указания на съпруга си. А и би било под достойнството му да признае, че се е отнесъл несправедливо към младежа.

— Нещо грешиш — каза Досън.

— Милорд?

— Виждам те за пръв път, а и не бих изгонил човек с твоя кураж и талант.

— Не… Тоест, да, милорд.

— Значи се разбрахме. Ела с мен да се погрижат за раните ни.

Коу се изправи.

— Мечът ми, сър?

— Да. Току-виж пак ни потрябвал — каза Досън и махна към меча, който лежеше в снега, оцапан с кръв и сажди. — Изглежда, съм подплашил някои хора.

Маркъс

Огън и кръв. Мериам крещи от болка, страх и възмущение, така, както само дете може да ги омеси в едно. Очите й са вперени в него, протяга ръце. Маркъс се бори с парализата, успява да протегне ръце към нея — и когато ги протяга, се събужда.

Писъците на мъртвите още ехтят в студения въздух, докато той се надига сънен, с мисълта че ще види царевичните полета и високите величествени вятърни мелници на Елис. Вместо това вижда широкото изпъстрено със звезди небе ни Биранкор, което го е захлупило като гигантска паница, и тъмните планини, които надвисват от изток и спират зората. Миризмата на пожар от спомена отстъпва пред сладникавия тежък аромат на ледени лилии и далечното предчувствие за сол откъм морето…

Отпусна се по гръб и зачака сънят да избледнее. Насочи мислите си, по стар навик, най-напред към тялото. Буцата в гърлото се стопи първа, след нея се разнесе и тежестта в гърдите. Болката в стомаха намаля бавно и изчезна. Скоро остана само постоянната празнота под ребрата и това беше знак, че вече може да се изправи.

Тези болежки му бяха като бойни белези. Някои мъже губеха ръка или крак. Други оставаха без едно око. Маркъс беше загубил семейството си. И точно както ветераните познаваха кога ще завали по болките в заздравелите кости, така и той страдаше сега. Страданието му не означаваше нищо съществено. Беше си просто личното му лошо време и като всяко лошо време, и то щеше да отмине. Понякога сънищата го тормозеха повече от нормалното, и толкова.

Керванът спеше — и коларите, и впрегатните животни. Стражевият огън святкаше на възвишението, светлината му беше слаба като на звезда, но не синя, а оранжева.

Маркъс тръгна натам. Сухата трева шушнеше в ботушите му, полските мишки се разбягваха стреснато по пътя му. Ярдем Хейн седеше край малкия огън с гръб към светлината, за да не притъпява тя остротата на погледа му. Имаше си компания. Маркъс се приближи достатъчно, за да чува думите им.

— Формата на душата? — попита майстор Кит. — Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами точно това. Душата си има форма — отвърна Ярдем и размаха ръце пред лицето си, сякаш да очертае нещо. — И съдбата се определя според формата на душата. Пак тя определя какво ще направиш с онова, което ти поднася светът, а последващите ти действия чертаят посоката на съдбата ти.

Маркъс плъзна крак по пръстта да вдигне достатъчно шум, та да предупреди за появата си.

— Добрутро, капитане — поздрави Ярдем, както си беше с гръб към него.

— Пълниш главата на нашия хитрец със суеверните си измишльотини?

— Именно, сър.

— Внимавай, Кит — каза Маркъс. — Щото Ярдем е бил свещеник навремето.

Майстор Кит вдигна вежди и почна да мести въпросително поглед между двамата. Тралгунът пък вдигна красноречиво рамене и каза:

— Не свърши добре.

— Не бях чувал за такава религия — каза майстор Кит. — И идеята, между другото, ми се струва крайно интригуваща. А твоята душа, тя с каква форма е?

— Не съм си виждал душата — отговори Ярдем.

Маркъс седна. Топлината на огъня го погали. Високо над тях падаща звезда прогори небосклона от изток на запад и бързо угасна. Тишината изведнъж му се стори неловка.

— Давай — подкани го Маркъс. — Кажи му, ако толкова искаш.

— Какво да ми каже? — попита майстор Кит.

— Виждал съм душата на капитана — отвърна вместо него тралгунът. — Бях при Уодфорт в деня на битката. Капитанът правеше последен преглед на войската и… тогава я видях.

— И каква й е формата? — попита майстор Кит.

— Изправен кръг — каза Ярдем.

— И какво означава това според теб?

— Че се издига, когато го повалят, и пада, когато го издигнат — отвърна Ярдем.

— Напразно си е хабил магическото зрение, за да види това — каза Маркъс. — Повечето хора го виждат и с просто око.

— Но тази форма… тя завинаги ли остава? — попита майстор Кит. — Тоест, ако Бог реши да промени формата на човешката душа, то това несъмнено…

— Никога не съм виждал Бог — прекъсна го Ярдем.

— Но вярваш в него — каза майстор Кит.

— Ще се въздържа от коментар — каза Ярдем.

Майстор Кит като че ли се замисли над думите му.

— Ами ти, капитане? — попита след малко. — Говори се, че някога си бил набожен човек.