Пътят на дракона - Страница 53

— Ще ни трябват хора.

— И хитрец. Но тук няма война, така че лесно ще намерим.

Тралгунът помръдна ухо и обиците му пропяха.

— Ако момичето предложи да ни наеме? Ще се съгласиш ли, сър?

Маркъс си пое дълбоко дъх. Градът миришеше на конски фъшкии, риба и море. От високата мъгла небето изглеждаше бяло, а не синьо. Маркъс бавно издиша и каза:

— Не.

Стояха един до друг. Водачът на кервана стигна до нейната каруца. Ситрин се изправи пред него като затворник пред съдия, с изправен гръб и поглед, вперен право напред. Сама в непознат град, без защитник, без път.

— Можем да тръгнем веднага — каза Ярдем.

Маркъс поклати глава.

— Тя заслужава да го чуе.

Керванджията продължи нататък. Маркъс премести очи от тралгуна към девойката, изплю се ядно и тръгна към нея. „Направи го — каза си. — Остави най-лошото зад гърба си и хващай пътя.“

Момичето вдигна поглед към него, очите й бяха разфокусирани и прибулени от умора, кожата й съвсем бледа. Въпреки това вирна едва доловимо брадичка.

— Капитане.

— Да — каза той. — С Ярдем. Не можем да работим за теб.

— Добре — каза тя. Каза го така, сякаш Маркъс й е съобщил, че слънцето е изгряло сутринта.

— Ако питаш мен, вземи колкото можеш да носиш, зарежи останалото и се качи на някой кораб за Лионеа или Фар Сирамис. Започни живота си на чисто.

Водачът на кервана изсвири с пръсти. Първата каруца се изтегли към улицата. С това керванът официално се разтури: каруците и фургоните се раздвижиха, всяка устремена към своя си пазар, към своя квартал. Дори актьорите се изнасяха нанякъде, Сандр и Смит вървяха пешком край мулетата да разчистват пътя. Ситрин бел Саркор, сираче и повереница на Медеанската банка, пишман контрабандистка и почти жена, вдигна към него уморените си очи.

— Желая ти късмет — каза Маркъс и си тръгна.

Соленият квартал, както в Порте Олива наричаха района край пристанището, наистина се оказа пълен с кукловоди. Улични изпълнители имаше буквално на всеки ъгъл, всеки си носеше по една голяма кутия, иззад която да подкача минувачите с гласовете на куклите си. Някои залагаха на стандартния расов хумор и разиграваха скечове с популярни герои като сърдития ясуру Грошо Грошарски и хитрите тимзински хлебарки, други го избиваха на политика с куклата на малоумния крал Арделхамбълмаб и неговата възголяма корона. Трети вид скечове, като този за Станин Афтелин — ненаситния първокръвен сластолюбивец в традиционния любовен триъгълник с флегматичен дартинец и лукава синайка, — бяха едновременно цинични, расистки и с политическа окраска.

Ала повечето залагаха на местни теми. Маркъс се беше загледал в едно представление за мръсен касапин, който опушвал месото си с дим от горящи фъшкии, а в наденицата слагал смлени личинки, когато една синайка откъм тълпата се развика на кукловода, че вземал злато от конкурентен месар. На друг ъгъл четирима стражари от краличината гвардия с мечове и медни гривни на ръцете гледаха представление, в което се разказваше за красива принцеса и сливи, а по навъсените им изражения личеше, че алегорията, каквато и да беше тя, може да докара на изпълнителя неприятности със закона.

Спряха в странноприемница с вътрешен двор, който гледаше към морската дига. Слънцето се хлъзгаше към западния хоризонт и позлатяваше бялата мазилка на стените. Водата в залива беше бледосиня, а морето отвъд — толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Миризмата на сол и печено пиле се бореше за надмощие с уханието на тамян от кандилото на странстващ свещеник. Моряци от няколко раси, но всичките с яки мишци и силни гласове, седяха на големите маси под шарените навеси. Между масите имаше запалени жарници, които багреха студения зимен въздух със спомени за лятото. Маркъс седна и улови погледа на слугинята. Тя му кимна и той се облегна на стола си.

— Трябва да си намерим работа.

— Да, сър — отвърна Ярдем.

— И нов отряд. Истински този път.

— Да, сър.

— Сега прибират всичко в складовете. Дойде ли пролетта, към вътрешността ще тръгнат кервани.

— Тъй ще да е, сър.

— Някакви идеи?

Слугинята — картадамка с меката светла козина на младо момиче и цели нанизи от златни и сребърни мъниста — им донесе големи чаши горещ сайдер и си тръгна, преди Маркъс да е извадил кесията си. Ярдем взе едната чаша. В ръцете му изглеждаше малка. Отпи бавно. Челото му беше набръчкано, ушите — свити назад. Слънцето печеше в гърба му, толкова ярко, че заслепяваше.

— Какво има? — попита Маркъс.

— Контрабандистката, сър. Ситрин.

Маркъс се изсмя, но усети гнева, който се сбираше в гърдите му. Ако се съдеше по физиономията на Ярдем, той също го беше усетил.

— Мислиш, че ще е разумно да застанем между онази нейна каруца и хората, които я преследват?

— Не би било — отвърна Ярдем.

— Тогава за какво има да говорим? Свършихме си работата. Време е да продължим напред.

— Да, сър — каза Ярдем и отпи от сайдера. Маркъс го чакаше да каже нещо. Ярдем мълчеше. Един от моряците — първокръвен с къса черна коса и заваления говор на лионейците — подхвана мръсна песничка за любовните навици на южнярите. Големите черни очи на хората от тази раса често биваха наричани „очници“, което предразполагаше към някои недотам прилични рими. Маркъс усети как челюстите му се стягат. Наведе се напред, така че Ярдем, ще не ще, да срещне погледа му.

— Имаш да ми казваш нещо ли?

Ярдем въздъхна и каза:

— Ако не приличаше толкова на Мериам, щеше да й помогнеш.

Мръсната песничка стигна до куплет, който разчепкваше сексуалния живот на дартините и синаите. Или на светулките и личинките, както се пееше в текста. Маркъс стрелна с раздразнение певеца. Напрежението в челюстта му пълзеше по врата и се събираше между плешките му. Ярдем остави чашата си на масата.