Пътят на дракона - Страница 63

Гостоприемството на Терниган към дом Калиам включваше частна вила, принадлежала някога на любимата наложница на краля. Каменната зидария носеше отпечатъка на просташка чувственост, а градинката отпред — несъмнено тучна през пролетта и лятото — сега беше тъжна гледка. Но пък вилата беше лесна за отбрана и затова Досън я харесваше. Заряза плаща и телохранителя си при входа и влезе в топлите вътрешни стаи, където го посрещнаха уханието на ментов чай и звуците на хлипаща жена.

За миг кръвта му изстина, но с годините се беше научил да разпознава всеки звук, излязъл от гърлото на съпругата си, и бързо съобрази, че не Клара хлипа така сърцераздирателно. Тръгна с тихи стъпки по посока на звуците, скоро различи утешителния глас на жена си и го проследи до една от гостните стаи, където отдавна споминалата се кралска наложница бе полагала морни телеса. Сега там седеше Клара, на едно ниско канапе, а братовчедка й Фелиа — баронеса на Ибинлес и съпруга на омразния Фелдин Маас — седеше на пода до нея, положила глава в скута й. Досън улови погледа на съпругата си, която поклати глава, без да прекъсва тихата си утешителна литания. Досън отстъпи назад. Отиде в кабинета си, изпуши една лула, изпи чаша уиски и поработи върху една незавършена своя поема. Час по-късно Клара влезе при него, тръсна се безцеремонно в скута му и въздъхна:

— Горката Фелиа!

— Домашни проблеми? — попита Досън и я погали по косата. Клара измъкна лулата от устата му, дръпна дълбоко от ароматния дим и каза:

— По всичко личи, че моят съпруг прави нейния съпруг крайно нещастен.

— Нейният съпруг се опитва да убие твоя.

— Знам, но едва ли би било любезно да изтъкна това пред съкрушената му съпруга. А и ти печелиш, нали? Ако топлите ветрове вееха към Ибинлес, Фелиа едва ли би дошла да моли за милост.

— А тя за милост ли беше дошла да моли?

— Нещо такова — каза Клара и заряза скута на Досън, но не и лулата му. — Не би могла да го каже в прав текст, нали? Би било адски неуместно, а и мисля, че дойде без знанието на Фелдин, така че не си прави труда да я включваш в кроежите си. Понякога една изплашена жена е просто изплашена жена.

— Въпреки това не смятам да й облекчавам живота — каза Досън. Клара вдигна рамене и отклони поглед. В следващите думи на Досън вече нямаше закачливост. — Виж, съжалявам. За теб и за нея. Ако това ще помогне.

Клара мълча дълго. Мълчеше и си дърпаше от лулата. На слабата светлина изглеждаше по-млада от истинската си възраст.

— Световете ни се раздалечават, съпруже — каза тя накрая. — Твоят и моят. Твоите малки войни и моите опити за помирение. Войната побеждава.

— Има времена, когато войната е неизбежна — каза Досън.

— Сигурно — отвърна тя. — Сигурно е така. Ала не забравяй, че войните рано или късно свършват. И че е добре нещо смислено да оцелее и след края им. Не всичките ти врагове са ти врагове.

— Това е безсмислено, любима.

— Не, не е — каза тя. — Просто ти не си в състояние да погледнеш на света по този начин. Нито аз, нито Фелиа, сме част от враждата ви с Фелдин. Но сме нейни заложници — аз, Фелиа и децата ни. Фелиа е твой враг заради обстоятелствата, а не защото сама е избрала да ти бъде враг. И когато войната свърши, помни, че мнозина от противниците ти са изгубили много в противоборство, което ги е засмукало против волята им.

— Искаш да спра ли? — попита той.

Клара се засмя — дълбок мъркащ звук. Тютюневият дим се закъдри пред устата й, уловен от светлината на свещите.

— Ами да помоля и слънцето да не залязва?

— Ако поискаш, ще спра — каза Досън.

— Ако го поискам, ще се опиташ, и този опит ще те съсипе — отвърна тя. — Не, направи каквото смяташ за необходимо. Но помисли как би искал Фелдин да се отнесе с мен, ако той спечели.

Досън сведе глава. Около тях гредите и каменната зидария сякаш се наместваха в зимния студ и си шепнеха под нос. Той вдигна отново глава и срещна погледа й.

— Ще се опитам — каза тихо. — А ако забравя?…

— Аз ще те подсетя, любов моя — каза Клара. — Това ми е работата.

Банкетът започна час преди залез-слънце и щеше да продължи, докато всички свещи догорят. Лорд Терниган седеше на високата маса с жена си и брат си. Симеон седеше в другия й край заедно с Астер. Принцът беше нагизден в червено кадифе и златотъкан плат и се изчервяваше всеки път, когато лейди Терниган го заговореше. Ездачът, спечелил върховните почести в лова — младеж със смесен произход, наполовина ясуру и син на благородно семейство от Саракал, който пътуваше из Антеа Бог знае защо, — седна при тях. Кимаше на всичко и не допринасяше с нищо за разговора.

Най-красивите гоблени от колекцията на Терниган висяха по стените, свещи от пчелен восък горяха в свещници от ваян кристал, а кучетата, които обикаляха между масите, носеха палтенца с цветовете на всички благороднически домове в Антеа — закачка, която да повдигне настроението на гостите. Досън седеше на втората маса, достатъчно близо, за да чува какво се говори, и само на пет души разстояние от Фелдин Маас, когото бяха настанили в другия край на същата маса. Поредният знак от страна на Терниган, че лоялността му подлежи на пазарлък също като добродетелите на курва. Фелиа Маас седеше до съпруга си и стрелкаше Досън със сълзливи погледи. Той пък си ядеше супата. Беше пресолена, лимонът й беше малко, а рибата беше с костите.

— Чудесна супа — каза Клара. — Помня как леля ми — не твоята майка, Фелиа, скъпа, а леля Естрир, която се омъжи за онова ужасно конте от Биранкор — та леля все казваше, че най-добрата подправка за речна риба е лимоновата кора.