Пътят на дракона - Страница 65

Ярдем клечеше на пода край напаленото огнище, ушите му — наклонени напред, очите му — вперени в нищото. Маркъс го беше виждал да клечи така по цяла нощ — неподвижен, чакащ, нащрек, но някак неволево. Ярдем никога не заспиваше на пост и никога не бягаше от съня, когато беше свободен. Маркъс, увит в одеялата си и неспособен да склопи очи, му завиждаше за това умение.

Зимата още сковаваше града, но само след няколко седмици морските пътища щяха да се отворят. С кораб от Порте Олива до Карс щеше да е по-бързо, отколкото ако тръгнат по суша през Биранкор. И стига да опазеха от капитана и екипажа естеството на товара си…

Стържещият звук беше тих, появи се и изчезна за част от мига. Кожена подметка по камък. Ярдем поизправи гръб. Погледна към Маркъс, после посочи — първо към пергаментовия прозорец, после към вратата. Маркъс кимна и се изтърколи безшумно от кревата, като внимаваше опънатият между таблите брезент да не изскърца под тежестта му. Тръгна бавно към прозореца едновременно с Ярдем, който се промъкваше към вратата. Изтегли предпазливо ножа си с палец върху острието, за да не звънне металът в канията. Ситрин похъркваше тихичко зад него.

Които и да бяха, не го правеха за пръв път. Вратата се отвори и в същия миг мъж влетя през прозореца, разкъсвайки пергамента. Маркъс ритна ниско и ботушът му се заби в коляното на мъжа. Докато неканеният гост се опитваше да възстанови равновесието си, Маркъс му преряза гърлото и се обърна към другите двама, които се бяха вмъкнали през прозореца. Въоръжени бяха с кинжали. Меч само би ги затруднил в толкова тясно помещение. Маркъс се беше надявал, че ще носят мечове.

Ярдем изпъшка — издаваше този звук, когато вдигаше нещо тежко, — после непознат глас извика от болка. Мъжът вляво от Маркъс взе да размахва енергично кинжала си с цел да му ангажира вниманието и да го изтласка назад, докато другият му захождаше отдясно. И двамата бяха яки мъже, но не твърде едри. Първокръвни или ясуру, а не йему или хаавиркини. Маркъс пренебрегна фалшивата атака и вместо това се престори, че иска да попречи на онзи отдясно да му влезе във фланга. Първият мъж съзря пролука в гарда му и мушна с кинжала си. Болка разцъфна между ребрата на Маркъс, но той не й обърна внимание. Зад него се чу хрущене на счупена кост, но никой не изпищя.

— Предаваме се — каза Маркъс, плъзна се напред и подложи крак на нападателя най-вдясно. После вдигна ножа си, мъжът направи инстинктивно крачка назад и се спъна. Маркъс заби ножа в слабините му, но маневрата отново го откри. Оцелелият нападател, след като му беше пуснал веднъж кръв, сега се хвърли с намерението да го довърши. Маркъс се завъртя и кинжалът го облиза по рамото. Захвърли своя нож и стисна лакътя на другия мъж, но нападателят скъси дистанцията и изви Маркъс назад, влагайки цялата си тежест. Горещият му дъх вонеше на пиво и риба. Слабият светлик на жарта разкри люспеста кожа и зловещи заострени зъби. Ясуру значи. Маркъс усети как върхът на кинжала одрасква корема му. Още един тласък и острието щеше да го разпори като риба на пазара.

— Ярдем? — изпъшка Маркъс.

— Сър? — каза Ярдем, а после: — О. Извинявай.

Кама щръкна в лявото око на ясуруто и от него бликна кръв, черна на слабата светлина. Макар и в предсмъртна агония, нападателят се опита да го намушка, но Маркъс усети как силите го напускат, отстъпи назад и го остави да се строполи в краката му.

Трима мъже лежаха до разкъсания прозорец, мъртви или умиращи. Друг бе проснат неподвижно на пода, едната му ръка пльосната в жарта на огнището и покрита с мехури. Последният седеше опрян на стената в краката на Ярдем, главата му извита под ъгъл, несъвместим с живота. Петима мъже. Силни и опитни в занаята. Това, помисли си Маркъс, беше много, ама много лошо.

— Какво? — обади се сънено Ситрин. — Станало ли е нещо?

— Отвън — каза Ярдем. Маркъс също го чу. Звук от отдалечаващи се стъпки.

— Остани тук — каза Маркъс и се гмурна през разкъсания пергамент на прозореца.

Мракът на нощните улици бе опасен, но той се хвърли напред, с надеждата че кракът му няма да хлътне в някоя заледена локва или да пропадне по стъпала. Стъпките плющяха по калдъръма пред него. Някакво едро животно изсъска отзад. Дробовете на Маркъс горяха, кръвта по рамото и ребрата го вледеняваше. Стъпките на беглеца се поколебаха, изгубиха за миг ритъма си, после свърнаха наляво. Дистанцията помежду им намаляваше.

Уличката се вля в що-годе широк площад и там, на звездната светлина, Маркъс зърна за миг търчащата фигура. Беше дребна и увита в тъмен плащ с качулка, която покриваше главата и косата. Маскировката беше безсмислена. Маркъс я позна веднага, все едно е видял лицето й посред бял ден.

— Опал! — извика той. — По-добре спри.

Актрисата се поколеба, после хукна отново напред, решила да се престори, че думите не се отнасят за нея. Маркъс изпсува под нос, стисна зъби и продължи да тича. Тъмният град не му обръщаше внимание. Опал свръщаше в по-тесни и по-широки улички в отчаян опит да го обърка и изтощи. Маркъс търпеше стоически болката в раните си и тичаше след нея, местеше упорито крака един пред друг, докато накрая, край един широк водоем, Опал спря, коленичи и положи глава на ръцете си. Гърбът й се надигаше и спускаше като ковашки мях. Маркъс се довлече до нея и седна. И двамата хъхреха като старци. Светлата й коса улавяше звездния светлик.

— Не е… — изломоти на пресекулки Опал, — не е каквото изглежда. Трябва да ми повярваш.

— Напротив — каза Маркъс. — Не трябва.

— Не знаех — каза майстор Кит. — Би трябвало, но не знаех.