Пътят на дракона - Страница 74


К оглавлению

74

— Странен прийом — каза Ситрин.

— Може да е странен, но ми помага да не се вземам на сериозно — каза майстор Кит. — Самоиронията, вярвам, има своите предимства.

— Де и аз да бях така — каза Ситрин. Изненада се от отчаянието в гласа си, а после се разплака.

Актьорът примигна, размаха леко ръце, сякаш се чудеше къде да ги дене, а Ситрин стоеше насред улицата, засрамена от плача си, но неспособна да спре. Майстор Кит я прегърна през раменете и я заведе при стъпалата на църквата. Плащът му беше от евтина вълна, грубо тъкан и запазил специфичната миризма на овце. Майстор Кит я наметна с единия му край, без да го сваля от раменете си. Седнала на стъпалата, Ситрин се наведе напред и опря чело в коленете си. Усещаше страха и тъгата, но някак отдалече. Ала свлачището беше започнало и тя нямаше друг избор, освен да го отприщи. Майстор Кит сложи ръка на гърба й, точно между плешките, и започна да я разтрива леко, както се успокоява дете. След малко хлиповете й позатихнаха. Сълзите пресъхнаха. Гласът й се върна.

— Не мога да го направя — каза тя. Колко ли пъти си го беше повтаряла, откакто Безел умря? Но никога на глас, никога пред друг човек. Сега го правеше за пръв път. Думите горчаха. — Не мога да се справя.

Майстор Кит дръпна ръката си, но остави плаща. Измежду минувачите имаше такива, които ги зяпаха любопитно, но повечето не им обръщаха внимание. Кожата на стария актьор миришеше на магазинче за подправки. На Ситрин й се прииска да се свие на студените каменни стъпала, да заспи и никога да не се събуди.

— Можеш — каза майстор Кит.

— Не, не мо…

— Ситрин, спри. Чуй гласа ми — каза майстор Кит.

Ситрин се обърна. Изглеждаше по-стар някак и след миг тя разбра каква е причината — този път майстор Кит не се усмихваше, дори в ъгълчетата на очите му нямаше намек за усмивка. Вместо усмивка под очите му имаше тъмни сенки. Кожата покрай линията на челюстта му беше увиснала. Четината по страните му беше по-скоро бяла, отколкото тъмна. Ситрин чакаше.

— Можеш да го направиш — каза той. — Не, просто ме чуй. Можеш да го направиш.

— Тоест ти вярваш, че мога — поправи го тя. — Или смяташ, че ще се справя.

— Не. Казах каквото исках да кажа. Можеш да го направиш.

Нещо в дъното на главата й се размести. Нещо в кръвта й се промени — като езерце, когато риба мине току под повърхността и образува вълнички. Всепоглъщащата тъга още си беше там, страхът, че ще се провали, че е сама, подмятана от въртопа на един немилостив свят. Всичко това си остана. Само че сега имаше и още нещо. Мъждива като светулка в мрака на съзнанието й се беше появила нова мисъл: „Може би.“

Ситрин потърка очи и поклати глава. Слънцето се беше преместило по-надалеч и по-бързо от очакваното. Нямаше представа от колко време се „разхождат“.

— Благодаря ти — каза тя тихичко.

— Чувствах, че ти го дължа — каза майстор Кит. Стори й се уморен.

— Ще се връщаме ли?

— Ако си готова, да се връщаме.



Свечери се по-късно от очакваното: още един знак, че зимата е започнала да отпуска хватката си. Ярдем Хейн седеше на пода, кръстосал огромните си крака, и ядеше риба с ориз. Капитан Уестер крачеше напред-назад.

— Ако сбъркаме с избора на кораба — каза капитанът, — ще ни убият, ще хвърлят труповете ни на акулите и ще заживеят като царчета в някое пристанище на Фар Сирамис или Лионеа. Но пък ще трябва да минем само през митницата тук и в Карс. Тръгнем ли по суша, ще трябва да се справим с поне десетина бирници.

Ситрин сведе поглед към собствената си чиния с ориз. Стомахът й беше толкова свит, че й една хапка не можеше да преглътне. А с всяка дума на Уестер ставаше все по-зле.

— Може да се върнем — предложи Ярдем. — Обратно в Свободните градове и оттам на север. Или да се върнем във Ванаи дори.

— Без прикритието на керван? — каза Маркъс.

Тралгунът сви рамене в знак че приема възражението. Светлината на свещите и сенките, които хвърляха неуморните крака на капитана, играеха по навосъчените счетоводни книги на ванайската банка. Постоянните тревоги на Ситрин направиха кръг и се съсредоточиха отново върху тях, въображението й рисуваше образи на пропукан восък и мухлясващи корици и страници, кошмар, от който не можеше да се събуди.

— Може да си купим рибарска лодка — каза Ярдем. — Сами ще си я управляваме. Покрай брега.

— И ще плашим пиратите с поглед? — възрази Маркъс. — Крайбрежието на Кабрал гъмжи от корсари, които нападат търговските кораби, а крал Сефан не прави нищо по въпроса.

— С други думи, всичките ни възможности не струват — каза Ярдем.

— Така е. Добри варианти няма, а ще минат седмици преди лошите да станат достъпни — каза Маркъс.

Ситрин остави чинията си на пода и мина покрай капитан Уестер. Взе най-горната книга, огледа сумрачната, оцветена в златен светлик стая и видя късия нож, с който Ярдем си беше рязал сирене на обяд. Острието беше чисто.

— Какво правиш? — попита Маркъс.

— Не мога да избера подходящия кораб — каза Ситрин, — нито правилния път, нито мога да намеря керван за прикритие. Но мога да проверя дали книгите са се навлажнили и точно това смятам да направя.

— Да, а после ще трябва пак да ги запечатваме — каза Маркъс, но Ситрин не му обърна внимание. Восъчното покритие беше дебело колкото палеца й и се белеше трудно. Отдолу имаше плат, под плата имаше нов слой восък, по-тънък и по-мек, а най-отдолу — обвивка от пергамент. Книгата, която Ситрин извади от тези грижливо положени пашкули, изглеждаше така, сякаш току-що я е взела от писалището на магистър Иманиел. Ситрин я отвори и страниците се разлистиха сухи. Познатият почерк на магистър Иманиел беше като спомен от детството и Ситрин едва не се разплака. Плъзна пръсти по суми и отметки, баланси, транзакции, детайли по договори и проценти на възвръщаемост. Подписът на магистър Иманиел и кафеникавият кървав отпечатък на палеца му. Ситрин се потопи във всичко това, едновременно познато и чуждо. Ето го депозита, който гилдията на пекарите беше направила в банката, а отстрани, със синьо мастило, бяха нанесени лихвите, които банката е плащала ежемесечно върху депозита до падежната дата. Обърна страницата. На следващата бяха описани загубите, които банката беше понесла от изплатени застраховки в годината, когато лионейските бури бяха връхлетели невиждано късно за сезона. Рекапитулацията я потресе. Не знаеше, че загубите са били толкова големи. Затвори книгата, взе отново ножа и посегна да вземе друга. Маркъс и Ярдем още говореха, но тя не ги слушаше. Със същия успех можеше да са в друг град.

74