Пътят на дракона - Страница 83

Ситрин чакаше всяка новина така, както просяците се оглеждат за изпусната монета. Отначало не повярва. Градовете не умират за една нощ. Нямаше начин улиците и каналите, които познаваше и обичаше, да са се превърнали в руини само защото някой е казал така, дори ако въпросният човек е антийски генерал. Това беше нелепо. Ала новините продължиха да пристигат, една и съща вест идваше от различни източници и постепенно неверието й увехна.

Ванаи беше мъртъв.

— Как си? — попита я Сандр.

Ситрин се наведе напред. Краката й се люлееха през ръба на актьорския фургон като на дете, което са настанили на висок стол. Обедната тълпа мърдаше край тях като бавна река. Ситрин се загледа в почти безцветната коса на кльощаво синайско момче, което си пробиваше път през навалицата. Миризмата на морска сол освежаваше въздуха и създаваше фалшиво впечатление за хладинка. Не знаеше как да отговори на въпроса, но се опита.

— Не знам. Трудно е да проумееш смъртта, когато наоколо гъмжи от хора. Тоест, знам, че магистър Иманиел го няма. Сигурно и Кам е загинала. Дечурлигата, които играеха по улиците, също са мъртви и това много ме натъжава. Но помисля ли си, че всичко е изчезнало — зеленчуковият пазар, големите къщи, баржите и всичко… Не знам. Всичко става някак… абстрактно?

— Това е добра дума — каза Сандр и кимна, сякаш знаеше за какво му говори.

— Не е останал никой, който да ме познава. Целият ми съзнателен живот мина във Ванаи. Там сякаш всички ме знаеха, така се чувствах. Знаеха каква съм. А сега, когато Ванаи го няма, сякаш и аз съм различна. Капитан Уестер, Ярдем Хейн, ти, майстор Кит и другите от трупата сте хората, които ме познават най-добре сега. В целия свят.

— Трудно е — каза Сандр и хвана ръката й.

„Напротив, това е единственото хубаво нещо в целия ужас — помисли си тя. — Когато никой не те познава, можеш да си всякакъв.“

— Сандр! — извика майстор Кит. — Време е.

— Да, сър — каза Сандр и скочи на крака. Погледна надолу към Ситрин и я дари с нежна усмивка, като онази, с която излизаше на сцената. — Тук ли ще си, като приключим?

Тя кимна. Нямаше къде другаде да иде. А и внезапната промяна в поведението на Сандр й беше интересна. Сигурно някое по-привлекателно момиче го беше отрязало и той беше решил да поухажва нея, докато самочувствието му заздравее. Явно смяташе, след случката край воденичния вир, че Ситрин е лесно завоевание. Дали наистина беше такава? И по-скоро, дали искаше да е такава? Смъкна се от фургона и се смеси с тълпата.

Микел вече беше там и се преструваше на местен. Май не си даваше много зор обаче. Улови погледа й и се ухили. Тя му кимна в отговор и се обърна да види как Смит и Хорнет подготвят сцената. Когато веригите се опънаха и всичко бе закрепено здраво, майстор Кит се изстъпи на дъсчения под. Вече не носеше костюма на демонския крал Оркус. След като изгубиха Опал, историята на Алерен Човекоубиеца и Драконовия меч беше свалена от репертоара на трупата. Вместо костюма на Оркус сега майстор Кит носеше лъскава синя туника и късо наметало в същия цвят. Чорапите му бяха зелени, стегнати с жълти панделки под коленете, а на краката му се мъдреха най-смешните обувки, които Ситрин беше виждала.

— Здрас-ти! — извика с комичен фалцет майстор Кит. — Здрасти, рекох! Да, ти, с хубавата шапка. Защо не спреш за мъничко? Бог ми е свидетел, че нямаш нищо по-интересно за вършене. Ти също, там отзад. Приближи се, може пък да видиш нещо, дето да ти хареса. Какво? Можело, викаш? И…

Майстор Кит изведнъж млъкна, лицето му се изопна в потрес. Ситрин се уплаши и се обърна да види накъде гледа.

— О, ти не, скъпа — продължи майстор Кит със същия фалшив глас, размахал ръце като лястовичи крила. — Ти си върви по пътя, умолявам те.

Хората се разсмяха. Ситрин и Микел уж имаха задачата да ги нахъсват, но и без тяхна помощ десетина души вече се бяха спрели пред фургона и неговата импровизирана сцена. „Проклятието на булката“ беше комедийно-еротична пиеса с половин дузина смени на костюмите, която можеше да се изпълнява само с една жена в актьорския състав. Майстор Кит беше променил сценария, напасвайки го към местната специфика — закачките с краля бяха преработени в закачки с кралицата, а вместо да изскочи на сцената с фалшивите бивни на злия земевладелец йему, Смит се появи с овча кожа на раменете и множество вплетени в нея мъниста като най-неубедителния картадам в историята на театъра. Ситрин се разсмя и плесна с ръце, не за да нахъсва публиката, а заедно с нея.

Когато пиесата свърши и актьорите излязоха да се поклонят под скромен дъжд от монети, Ситрин неохотно се отърси от магията и пое товара на истинския си живот — заседнала в Порте Олива, чакаща кога следващите крадци ще си пробват късмета с нападение в нощта.

А Ванаи беше мъртъв.

Сандр се смъкна от каруцата. Триеше грима от лицето си с мокър парцал. Изглеждаше още по-млад с размазания около очите и устата грим. Или пък това беше истинската му възраст, а иначе нарочно се правеше на врял и кипял.

— Добре мина — каза той с усмивка.

— Да — съгласи се Ситрин.

— Да те черпя една вечеря, ако искаш — каза той. Над рамото му Ситрин мярна Кари, която ги гледаше намръщено от фургона. Представи си какво вижда актрисата — Сандр, актьорът в главната мъжка роля, и Ситрин, наивното момиче, с което Сандр да се утеши. Или пък виждаше Сандр, член на трупата, и Ситрин, причината Опал да я няма. Стиснатите на черта устни и навъсеното чело на жената можеха да изразяват неодобрение към нея или към Сандр поотделно. Нямаше представа кое от двете отговаря на истината.