Пътят на дракона - Страница 97

К оглавлению

Ахариел козирува, обърна се и си тръгна.

— Харесва ми — каза Маркъс. — Не говори много.

— Значи ще се впише отлично, сър — каза Ярдем.

— Приятно е пак да имаш истински отряд.

— Така е.

Маркъс метна парцала на ръба на ямата и попита:

— Време ли е?

— Ще трябва да тръгнем скоро — каза Ярдем.

В началото на лятото улиците на Порте Олива бяха горещи и претъпкани. Просяци висяха по ъглите, а навалицата сякаш имаше свой дял в задушливата жега, не по-малко от опулилото се крайморско слънце. Въздухът миришеше на океан, на мед, горещо масло и кимион. Дрехите също се бяха сменили. Вече не се виждаха жакети и плащове. Синайските мъже и жени се разхождаха по улиците в прозрачни роби, които се увиваха и гънеха около тънките им тела, като да обгръщаха сенки или призраци. Картадамите се бръснеха почти до голо, оставяйки тук-там козина колкото да се накичат с традиционните си мъниста, а облеклото им се състоеше от набедрени препаски и къси блузки с гол гръб, които не оставяха почти нищо на въображението. Ала първокръвните привличаха най-вече вниманието на Маркъс — сякаш измъкнали се от зимните си пашкули, мъже и жени се разхождаха, облечени в ярки цветове, в зелено, жълто, розово. Туниките им бяха срязани отстрани да пропускат както въздуха, така и скришни погледи към голата кожа отдолу. Сякаш всеки ден беше празник.

На Маркъс това не му харесваше.

Твърде силно му напомняше за времето, когато самият той беше млад и не правеше разлика между похот и любов, а спомените за онова време неизменно водеха след себе си спомени за времето после. За това как среща синеоката Алис, как я ухажва с разкази за приключенията си и с бели цветя. За нощите на копнеж, а после за една конкретна нощ под пълна луна, за една споделена ябълка, за целувка край водопад и за края на копнежа. Неговата съвършена жена. В един справедлив свят Алис още щеше да е с него.

Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се терзае на свой ред от обърканите импулси на плътта, а той щеше да е точно толкова безпомощен в опитите си да я вразуми, колкото собственият му баща навремето. Ала не. Сега Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се е омъжила млада и без много да му мисли. Още един сезон и Маркъс щеше да подрусва внуче на коляното си. Затова не харесваше града — защото постоянно му напомняше за неизживени неща. Но пък той и света не харесваше по същата причина. Слава богу, докато имаше работа, която да се свърши, можеше да прогони от главата си всичко това.

Въпросът къде да отворят постоянния офис на банката се разреши лесно, след като Ситрин разговаря с дъщерята на човека, който държеше дюкяна за залагания под тяхната квартира. Оказа се, че девойката от години се опитвала да убеди баща си, че е време да се откаже от този занаят, и сега, с помощта на Ситрин, най-после беше успяла. Долният етаж беше достатъчно голям да приюти охраната в нещо като малка казарма, а в мазето имаше вкопан в каменната основа железен сейф. И така, на мястото на дюкянчето за залагания сега се ширеше — скромно, но уютно — местният клон на Медеанската банка. Ситрин не чака и ден, след като бившият собственик подписа договора за покупко-продажба — веднага се разпореди стените да бъдат пребоядисани в най-яркото бяло, което можеше да се намери в града. На мястото на викача, който им беше проглушавал доскоро ушите с рекламните си призиви за залози и невиждан късмет, сега имаше голяма ламаринена саксия, от чиято тъмна пръст се източваха тънките зелени стъбла и широките заострени листа на половин дузина напъпили лалета.

— Право при нея ли? — попита Ярдем и посочи тясното стълбище, което водеше към втория етаж и частните покои на Ситрин.

Маркъс поклати глава.

— След като сме готови.

Преди тежката дървена врата се отваряше към общо помещение с висок тезгях в единия край. Сега тезгяха го нямаше, а на дъската с тебеширите бяха написани не залози, а имената на новите охранители от отряда на Маркъс и разпределението на задачите им. Вместо клиенти, дошли да си пробват късмета, сега в помещението чакаха четиримата нови членове на отряда, надничаха през тесните зарешетени прозорчета и подмятаха груби шеги по адрес на минувачите. Когато Маркъс влезе, смехът пресекна и четиримата нови охранители — двама първокръвни мъже, една картадамка и едно тимзинско момче, което Маркъс бе решил да вземе в последния момент — застанаха мирно. Щяха да му трябват още хора. Дъските на горния етаж скърцаха под стъпките на Ситрин.

— Чантата готова ли е?

— Да, капитан Уестер, сър — каза картадамката.

Маркъс й кимна и се запъна, смутен от неуслужливата си памет. Жената имаше широки рамене и бедра, ръцете й бяха дебели колкото краката. Козината й беше лъскавочерна, по-тъмна дори от люспите на тимзинското момче. А името й беше… Едир? Едем?

— Енен — каза Ярдем. — Ти ще носиш парите. Барт и Корисен Моут ще вървят отпред и отзад. Аз и капитанът ще поемем фланговете.

— А аз? — попита тимзинското момче. Прозрачните мембрани на очите му се затваряха и отваряха бързо като при нервен тик. С него беше лесно. Както и да му беше името, всички го наричаха Хлебарката.

— Ти ще останеш тук и ще събудиш другите, ако стане нещо интересно — каза Маркъс. Хлебарката сгърби разочаровано рамене, затова Маркъс продължи: — Ако някой е решил да си пробва късмета със сейфа, ще изчака момент, когато повечето от нас са навън. Заключи вратата и не се заплесвай. Тук ще е по-опасно, отколкото с нас.

Хлебарката козирува отсечено. Енен се подсмихна дискретно. Двамата първокръвни отидоха при оръжейния шкаф и наизвадиха куп оръжия, най-страховитите, които краличината гвардия позволяваше да се носят по улиците от гражданите. Маркъс се обърна и тръгна към тясното стълбище. Ярдем го последва.