Пътят на дракона - Страница 128

128

Лодките на лоцманите се бяха струпали около търговските кораби. Ситрин си представи как мъжете в тях крещят на капитаните, а те им крещят на свой ред. Скоро първият кораб навлезе в последния, най-кратък етап от своето ежегодно плаване. Тя им обърна гръб и тръгна към банката си.

Входната врата беше отворена да улови поне част от прохладата на морския бриз. Ситрин влезе и Хлебарката скочи стреснато, сякаш го е сварила да прави нещо нередно. Зад него Ярдем се протегна и се прозя шумно.

— Къде беше? — попита я капитан Уестер.

— Ходих да видя как пристигат търговските кораби. Целият град се е изсипал на пристанището — каза тя. Чувстваше се необяснимо екзалтирана. Шеметна почти.

— Е, твоят кафевар вече ни препрати трима души, които са идвали в кафенето да те търсят от сутринта.

— Ти какво им каза?

— Че си заета, но че би трябвало следобед да си на разположение — отвърна Уестер. — Излъгал ли съм ги?

— Ти? Никога — каза тя и се засмя на подозрението, свъсило лицето му.

Въпреки жегата за срещата в губернаторския дворец Ситрин облече тъмносиня рокля с дълги ръкави и висока якичка. Косата си беше прибрала под мека шапчица, прикрепена със сребърна фиба, която беше сред последните бижута, останали й от ванайския товар. Облеклото й би било по-подходящо за хладен есенен ден и роклята лепнеше неприятно по гърба й, но мисълта да се появи в нещо по-разголено пред Кахуар Ем не й беше по вкуса. А да сложи колието или брошката, които той й беше подарил, определено би било проява на лош вкус.

Той я поздрави с официален поклон в коридора пред стаята за частни аудиенции. Единствено леката му усмивка и смехът в зелените очи бяха намек за нощите, които бяха прекарали заедно. Облечен беше с туника в пясъчен цвят с тъмни емайлирани копчета, закопчана догоре, и Ситрин се хвана, че оглежда одобрително тялото му. Зачуди се какво ли ще стане с връзката им след края на надпреварата. Слугинята, светлокоса синайка, ги покани с поклон да влязат.

Маса от тъмно дърво заемаше голяма част от стаята, широките прозорци зад нея гледаха към клоните на зелено дърво. Нежният танц на листата създаваше измамно усещане за прохлада. Синайският наемник стана, когато Ситрин влезе, и седна отново, след като тя зае мястото си. Тралгунката и представителят на местните търговски къщи ги нямаше.

— Добра година — каза синаят. — Ходихте ли на пристанището, магистра?

— Уви, не успях — отвърна Ситрин. — Работният ми график е убийствен напоследък.

— Непременно трябва да намерите време. Тази година са докарали сандъци с всякакви дрънкулки. Има едни глобусчета от цветно стъкло, които звънтят, като ги потъркаш. Много са симпатични. Купих три за внучката си.

— Надявам се, че късметът е бил на ваша страна, сър — каза Кахуар Ем. Гласът му прозвуча неочаквано остро. „Какво толкова го е ядосало?“ — зачуди се Ситрин.

— О, да — отвърна синаят, като пренебрегна заядливия тон. — Определено извадих късмет, благодаря.

Другата врата се плъзна настрани и губернаторът влезе. Закръгленото чу лице лъщеше от пот, но иначе лъхаше на жизнерадост. Когато гостите му понечиха да станат, той им махна да не си правят труда.

— Недейте, моля, без излишни церемонии — каза и се настани на стола си. — Да ви предложа нещо освежително?

Кахуар Ем поклати глава, синаят направи същото миг по-късно, сякаш бе чакал да види реакцията на полуясуруто. Стомахът на Ситрин се сви от лоши предчувствия. Ставаше нещо. Нещо, което тя не разбираше.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза губернаторът. — Високо ценя усилията, които сте положили, както и сериозното ви отношение към Порте Олива, към мен и към кралицата. Намирам за вълнуващо, че такива отлични умове са насочили потенциала си в услуга на града и неговото добруване. Това винаги е най-трудната част, нали? Решението.

Губернаторът очевидно се наслаждаваше на ситуацията, помисли си Ситрин. Самата тя отвърна с бегла усмивка. Кахуар избягваше погледа й.

— Много внимателно прегледах офертите — каза губернаторът. — Всяка от тях би била чудесна предпоставка за благоденствието на града. Струва ми се обаче, че по-гъвкавият петгодишен договор, предложен от господата, ще е по-подходящ от осемгодишния, на който държи Медеанската банка.

Ситрин забрави да диша. Въпреки горещината нещо студено се настани в гърлото и гърдите й. Кахуар Ем не беше предложил пет години. Беше предложил десет.

— Осем години е много дълъг срок — каза синайският наемник и кимна бавно. Сериозната физиономия изобщо не скриваше задоволството му.

— Предвид това, както и поради по-високите годишни такси — продължи губернаторът, — с искрено съжаление се налага да отхвърля вашата оферта, магистра Ситрин.

— Разбирам — каза Ситрин. Чуваше гласа си отдалече, сякаш говори някой друг, а не тя. — След като състезанието приключи и победителят е известен, мога ли да попитам какви условия е предложил господин Ем?

— О, касае се за съдружие — побърза да я поправи синаят. — Не е само неговият клан. Офертата ни е обща, моя и негова.

— Не виждам необходимост да навлизаме в подробности — каза Кахуар Ем, като все така избягваше погледа й. Опитът му да й спести по-нататъшното унижение беше дори по-лош от злорадството на наемника.

— Е, детайлите така или иначе ще станат широко известни — каза губернаторът. — Понеже ви уважавам, магистра Ситрин, ще отговоря на въпроса ви. Годишните такси в офертата на господата са десет процента без гаранция и четиринайсет с гаранция.

128