Пътят на дракона - Страница 129

129

Тези числа бяха погрешни. Погрешни бяха. Трябваше да са шестнайсет и деветнайсет, а не десет и четиринайсет. Офертата, която Ситрин беше намерила в кабинета на Кахуар, беше капан, и тя се беше хванала в него.

— Благодаря ви, милорд губернатор — каза Ситрин и кимна. — Холдинговото дружество ще оцени по достойнство искреността ви.

— Дано решението ми не породи лоши чувства — каза губернаторът. — Медеанската банка е нова за нашия град, но вече се ползва с уважението ни.

— Никакви лоши чувства, уверявам ви — каза Ситрин. Предвид празнотата в гърдите й беше чудо, че думите й не изкънтяха на кухо. Всичко това не можеше да е истина. — Благодаря ви, че ми го съобщихте лично, а сега ми позволете да се оттегля. Предполагам, че с господата имате да обсъдите доста неща.

Всички се изправиха, когато тя стана, а губернаторът взе ръката й в потната си длан и я вдигна към устните си. Ситрин удържа нужната усмивка — примирение от поражението, поръсено с щипка самоирония и мъдрост, — маска на жената, в която неуспешно бе пожелала да се превърне. Поклони се на синайския наемник, после и на Кахуар Ем. Празнотата в гърдите й се размести и на нейно място разцъфна нещо болезнено.

Напусна с бавна стъпка стаята, слезе по стълбището, прекоси просторното фоайе и излезе на площада. Небето белееше, горещият вятър погали страните й като дъх. Подмишниците й бяха влажни, пот се стичаше по гърба и по вътрешната страна на бедрата й. Тя постоя няколко минути на стълбите, объркана, сащисана. Изобщо не трябваше да е тук. Трябваше да се върне в двореца. Имаше неща за уточняване, договорите трябваше да бъдат подписани и подпечатани пред свидетели. Изобщо не трябваше да е тук, навън под палещото слънце. Трябваше да е вътре.

Първият хлип беше като напън за повръщане — внезапен, неконтролируем, силен. „Не тук — помисли си тя. — О, Боже, ако ще рева, нека не е тук, където целият проклет град ще ме види.“ Дълги, бързи крачки, които изпъваха роклята в борба за всеки сантиметър. Стигна до лабиринта от по-тесни улици. Зърна една пресечка, хлътна в нея, затича се към едно потънало в сенки кьоше и клекна на прашните павета. Повече не можеше да удържа хлиповете, затова затисна устата си да ги приглуши.

Беше загубила. Толкова надежди, толкова планове — а беше загубила. Бяха дали договора й на друг, а нея бяха свели до глупава и грозна нечистокръвна повлекана, която реве до забрава в някаква уличка. Как изобщо й беше хрумнало, че може да победи? Къде й е бил умът?

Когато първият пристъп отмина, Ситрин се изправи. Изтри с ръкав носа и очите си, изтупа прахта от роклята си и тръгна към къщи. Унижението шепнеше в ухото й. Колко беше споделил Кахуар с партньорите си? Беше ли се похвалил, че й е влязъл под полата? Онзи дърт синайски наемник сигурно бе разполагал с подробно описание на всяка част от тялото й, преди тя да влезе в стаята. Кахуар беше знаел какво ще направи Ситрин още преди тя да го е замислила. Беше ли предупредил прислугата си да не пречи на среднощната й разходка до кабинета му? Бяха ли я наблюдавали от сенките, бяха ли се присмивали на глупавото момиче, което се има за много умно?

Наближи банката и чу през вратата гласовете на охраната — Маркъс, Ярдем и новата картадамка. Не се смееха, не бяха ядосани. Лалетата скланяха глави на вятъра, цветовете им разтворени докрай, прецъфтяващи, почернели в основата. Искаше й се да влезе, но ръката й тежеше като олово и не се вдигаше към вратата.

Стоя там сякаш часове, събирайки сили да отиде при единствените хора, които би могла, с уговорки, да нарече свои приятели, свое семейство. Свои служители. Искаше й се Ярдем Хейн да излезе и да я види. Искаше й се Кари да се приближи по улицата. Или Опал да се надигне от морския си гроб и да я удуши — тук и сега.

Качи се по стълбите. Съблече роклята си и седна на леглото по долна риза. Потта й нито засъхваше, нито я охлаждаше.

Беше загубила. Продължаваше да й се струва невъзможно, нелогично. Не можеше да го повярва. Беше загубила. Поне истеричният плач беше отминал. Болката също се беше махнала, макар Ситрин да имаше смътното чувство, че само се е оттеглила за почивка и дреме като котка след успешен лов. И че ще се върне. За момента обаче не чувстваше нищо. Чувстваше се мъртва.

Беше загубила. А ревизорът идваше.

Слънцето се влачеше в широка дъга по небето. Ситрин седеше. Звуците откъм улицата се промениха, замаяният от жегата трафик се преля в по-енергичните и бодри шумове на вечерта. Пишкаше й се, но това можеше да почака. Откъде изобщо се беше взела влага в нея след толкова пот и сълзи? Ала тялото й явно си имаше свой график, със или без нейното одобрение. Когато усети, че не може да стиска повече, Ситрин взе нощното гърне и го използва. След като вече се бе размърдала, й стана по-лесно. Смъкна долната риза през главата си и я захвърли на пода. Облече тънка рокля с бродерия, изтича по стълбите и излезе на улицата, без да заключва вратата.

Всички прозорци на кръчмата бяха отворени да уловят морския бриз. Свещите и фенерите не бяха запалени заради жегата и помещението тънеше в сумрак, макар слънцето още да грееше. Ситрин познаваше келнерката — момиче с широко лице и черна коса до раменете. Миниатюрно кученце подскачаше нервно в краката на момичето. Ситрин тръгна към масата в дъното, масата, на която сядаше винаги. Там, зад опърпаното перде, имаше някой.

Кахуар Ем.

Ситрин събра сили и продължи напред. Седна срещу него. Хлабав капак се удари два пъти в рамката на прозореца и не потрети. Мъжът я гледаше с изражение меко и съпричастно. На масата пред него имаше преполовена халба бира.

129