Пътят на дракона - Страница 132

132

Вървяха по тясната тухлена пътека, която водеше към храмовия кладенец.

— Праведния слуга — каза Гедер. — На практика всеки от вас го притежава. Ако не се криехте тук, а живеехте с другите хора, щяхте да отсъждате кога един търговец лъже за разходите и цената. Или кога последователите ви имат задни мисли. А животът в кралския двор… Боже, като си помисля какви неща бихте могли да свършите там.

— Точно затова се крием — каза Басрахип. — Винаги, когато сме се намесвали в светските дела, резултатът е бил един и същ. Мечове и огън. Онези, които не са докоснати от богинята, живеят в лъжи. За тях нашите гласове са като предизвестена смърт. Богинята има много врагове и всички те са безмилостни.

Гедер ритна едно камъче и то се търкулна пред тях. Жегата притискаше главата и раменете му.

— Но нали сте планирали да се върнете в света — изтъкна Гедер. — Ти спомена, че чакате подходящия момент.

— Така е — отвърна висшият свещеник. Стигнаха до кладенеца — обточена с камъни дупка в земята с въже, вързано за прът, забит отстрани. — Ще го направим, когато бъдем забравени.

— Значи сте можели да го направите по всяко време през последното столетие — каза Гедер, но висшият свещеник продължи, сякаш не го е чул:

— Когато раните от старата война заздравеят и светът стане безопасно място за нас, тогава Тя ще ни даде знак. Ще отдели чистото от нечистото и с това ерата на лъжите ще свърши.

Басрахип клекна, хвана въжето и започна да го тегли. Кофата беше медна, отдавна зеленясала от съприкосновението с водата. Басрахип я вдигна да отпие, струйки се стекоха от ъгълчетата на устата му. Гедер се размърда неспокойно до него. Висшият свещеник остави кофата и изтри устни с опакото на ръката си.

— Нещо безпокои ли те, милорд?

— Ами… не, нищо.

Широката усмивка беше хладна. Тъмните очи го преценяваха.

— Чуй ме, лорд Палиако. Чуй гласа ми. Можеш да ми имаш доверие.

— Аз само… Може ли да пийна вода?

Басрахип вдигна кофата. Гедер я хвана с две ръце и отпи бавно. Водата беше хладна, имаше вкус на камък и метал. Върна кофата на Басрахип, а той я задържа за миг над черната дупка, преди да я пусне вътре. Въжето се хлъзна след кофата. Плисъкът беше по-силен от очакваното.

— Можеш да ми имаш доверие — повтори висшият свещеник.

— Знам — каза Гедер.

— Можеш да ми кажеш. Нищо лошо няма да последва от това.

— Какво да ти кажа? Тоест, не съм сигурен, че знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш — каза мъжът и тръгна назад към храма. Гедер побърза да го настигне. — Защо дойде да търсиш Синир Кушку? Какво те привлече насам?

— Ами…

— През вековете и други хора са ни намирали. Случайно. А ти дойде да ни търсиш. Какво е онова, което те тласна насам?

Разминаха се с двама от по-младите свещеници, тръгнали към кладенеца. Гедер изпука кокалчетата на ръцете си и смръщи чело. Опитваше се да определи кога беше започнало всичко. Може би когато за пръв път беше чул легендата? Но това само по себе си едва ли бе от значение.

— Накъдето и да се обърна — каза накрая той, бавно, — виждам и чувам лъжи. Не знам кои са истинските ми приятели. Не знам кой ме издигна за протектор на Ванаи. Или кой в Камнипол би предпочел да съм мъртъв. Сякаш всичко в двора е игра и аз съм единственият, който не знае правилата й.

— Лъжата и измамата са ти чужди.

— Напротив. Случвало се е да лъжа, да премълчавам разни неща. Знам колко е лесно да излъжеш.

Басрахип спря и се облегна на един голям камък. Широкото му лице не издаваше нищо. Беше толкова спокойно, че изглеждаше ведро. Гедер скръсти ръце. Пробуждащ се гняв затопли гърдите му.

— Бях дребна фигурка в чуждите интриги — каза той. — През целия ми живот все мен избираха за мишена на грубите си шеги. Все аз сядах на срязаните дъски над дупката с лайната. На мен се присмиваха. Изгориха ми книгата. Алан Клин ми изгори книгата.

— Това ли те доведе тук?

— Да. Не. Тоест, като бях малък, обичах да си измислям приказки като в старите епоси. Как повеждам армия в обречена битка и я печеля. Или спасявам кралицата. Или се спускам в подземния свят да върна майка си от мъртвите. Само че светът, истинският свят, всеки път ме разочароваше. Знаеш ли какво е чувството?

— Знам — каза висшият свещеник. — Ти не си дошъл тук, за да напишеш есе, лорд Гедер. Дошъл си да ни намериш. Да намериш мен.

Гедер усети, че е стиснал устни в мрачна, твърда гримаса.

— Така е — каза той. — Защото искам да знам истината. Защото ми омръзна да се питам, до смърт ми омръзна. Всичките лъжи, заговори, интриги, които разиграват другите около мен! Искам аз да съм човекът, който ще прозре през това и ще види истината. А после прочетох за края на всяко съмнение.

— Ще ти бъде ли достатъчно само да знаеш? Ще ти донесе ли покой?

— Да — отвърна Гедер.

Басрахип млъкна, сякаш се вслушваше в нещо. Муха бръмна над тях, кацна върху голямата глава на гиганта, почерпи се с потта му и отлетя.

— Не, няма — каза Басрахип и се оттласна от големия камък. — Не това искаш. Но си все по-близо, лорд Гедер. Много по-близо отпреди.

— Чух ги да си говорят — прошепна един от слугите му. — Ще ни убият всичките, докато спим.

Гедер седеше в мрака на стаята си. Слугите уж си шепнеха достатъчно тихо, че да не ги чуе. И ако беше в леглото, наистина нямаше да ги чуе, но той беше станал, а тъмният под беше заглушил стъпките му. Седеше с гръб към стената до входа, слугите бяха на има-няма седем стъпки от него.

— Стига глупости — каза оръженосецът му. — Въобразяваш си.

132