Пътят на дракона - Страница 131

131

Басрахип стана и се протегна. В същия миг далечен хриплив глас се извиси в призив за нощна молитва. Гедер си помисли, че Басрахип ще се извини и ще се присъедини към своите братя за ритуала. Свещеникът наистина тръгна към вратата, но на прага спря. Треперливият светлик на свещите рисуваше сенки по лицето му.

— Кажи ми, лорд Гедер. Каква беше най-голямата ти надежда, докато си пътувал насам?

— Ами, надявах се да открия Синирските планини, както и материал за Праведния слуга, който да включа в едно есе, върху което работя.

— И това е била най-голямата ти надежда?

— Да — каза Гедер. — Точно така.

— И сега, когато откри, каквото си търсел, това ще ти е достатъчно?

— Разбира се — каза Гедер.

Едрият мъж задържа погледа му и Гедер усети как се изчервява. Червенината плъзна по шията му и бързо покри страните му. Басрахип чака дълго, половин ден сякаш, после поклати глава.

— Не — каза меко той. — Не. Има и друго.

Дните след пристигането му в храма бяха изумителни, богати и смущаващи като сън. Първите два Гедер прекара в големия вътрешен двор между храма и крепостния зид с портите. Дузина дългокоси и брадати свещеници със светли раса седяха в полукръг пред него, докато той чертаеше карти и се мъчеше да обобщи и преразкаже столетия история. Задаваха му въпроси и той твърде често изпадаше в неудобната ситуация да признае невежеството си. Как са били определени границите на Астерилхолд и Северобреж? Кой има претенции към островите южно от Биранкор и западно от Лионеа? Защо първокръвните са съсредоточени в Антеа, синаите в Принцеп С’Аналде, тимзините в Еласе, а тралгуните и дартините си нямат своя ясно обособена земя? Защо казват на тимзините „буболечки“, на картадамите — „звънливци“, а на ясурите — „грошари“? Първокръвните имат ли си прякор и кой ги мрази?

Изглежда, бяха особено заинтригувани от тимзините. Поне по този въпрос Гедер знаеше доста. Унизително бе да признае големите бели петна в познанията си, но пък жаждата на смуглите мъже за информация правеше унижението поносимо. Дори приказките и вицовете посрещаха като откровения.

Откри, че е започнал да им разказва за собственото си минало. За детството си в Сламенкърш. За баща си и за двора в Камнипол. За Ванайската кампания, как беше приключила, за наемническия бунт в столицата и за пътуването си през Кешет.

Когато слънцето напече непоносимо, свещениците изнесоха сгъваема тента, забиха дебелите колове в земята и я опънаха да му пази сянка. Тентата се издигаше зад гърба му като гигантска ръка. Изкараха навън и широки керамични саксии с мокър пясък, който да охлажда кратуните с вода. Гедер се подкрепяше с ивици осолено козе месо, подправено с кимион, и говореше до прегракване. Лекцията приключи чак когато слънцето се хлъзна зад планинските върхове и откъм храма прозвуча хрипливият като кучешки лай призив за молитва. Слугите на Гедер му вдигнаха бивак на двора и легнаха да спят на земята до палатката му. А после, на третия ден, докато Гедер се опитваше да изкара някакъв що-годе приемлив звук от прегракналото си гърло, Басрахип — или басрахипът, продължаваше да се чуди Гедер — дойде при него и му даде знак да го последва. Поведе го по каменно стълбище, загладено като стъкло от кожените подметки на поколения свещеници, сетне продължиха по широк проход, който приличаше колкото на коридор, толкова и на пещерно устие.

Гедер бе очаквал да види красиво обработен камък, шедьовър на каменоделското изкуство, но в коридорите нямаше и следа от намесата на чук и длето. Всичко тук беше с естествен произход, сякаш планината е знаела, че някой ден ще стане дом за тези мъже. Фенери от хартия и пергамент стояха в малки стенни ниши и хвърляха светлината си по пода и куполообразните тавани. Във въздуха се усещаше силна миризма, която Гедер не успя да разпознае — отчасти на изпражнения, отчасти на някаква подправка. И беше много горещо, много задушно. Сякаш след безброй завои коридорът се разшири и висшият свещеник спря.

Огромната зала беше по-висока от двайсет мъже, стъпили на раменете си. Таванът се губеше в непрогледен мрак, а в мрака се извисяваше гигантска позлатена статуя на паяк, осветена от стотици факли. Най-малко петдесет мъже стояха на колене пред статуята, всичките с лице към Гедер, скръстили ръце с длани на раменете. Гедер замръзна с провиснала уста. Никой кралски двор в познатия му свят не можеше да се похвали с такъв величествен спектакъл.

— Богинята — каза Басрахип и гласът му отекна в просторната зала и я изпълни. — Господарка на истината и непобедена владетелка на света. Благословени сме от нейното присъствие.

Гедер дори не забеляза кога гигантът е сложил ръка на рамото му и е започнал да го натиска леко, но неотменимо надолу. Коленичи и това му се стори най-очевидното нещо предвид обстоятелствата.

След това го заведоха в нова квартира, не в самия храм, а в нещо като пристройка или крило до планинската снага. Изглежда, всички стаи тук бяха единични, като монашески килии. Оръженосецът на Гедер му донесе голям леген да се измие, книгите му и малкото походно писалище и запали фенера. Тази нощ Гедер си легна в мрака, завит с тънко вълнено одеяло и без никакви изгледи да заспи. Абсурд беше да заспи при толкова много вълнения. Единственото му разочарование беше, че храмът няма библиотека.

На четвъртата сутрин Басрахип дойде и така започнаха разговорите им, които продължаваха и досега.

— Не разбирам защо се криете.

— Наистина ли не разбираш? — попита Басрахип.

131