Пътят на дракона - Страница 136

136

Фелиа се стресна. Очите й се разшириха повече от нормалното, пръстите се впиха в коленете й до побеляване. Виж, това вече беше интересно. Клара се изкашля и продължи, уж не е забелязала нищо.

— Номерът е да направим така, че всички да си запазят честта ненакърнена и в същото време да склонят на дребни отстъпки. Знам, че Досън няма да се вразуми, освен ако не измислим как да му отворим очите за здравия разум, без да го подлагаме на унижение. Предполагам, че и твоят Фелдин е същата стока.

— Но той печели. Смята, че е спечелил, а и ако принцът наистина дойде да живее при нас…

Клара изчака.

— Знаеш, че се възхищавам на Досън — продължи Фелиа. — Той винаги е толкова непоклатим в убежденията си. И дори когато е бил груб с Фелдин, то е защото вижда света такъв, какъвто той би искал да бъде. А не заради гняв или злоба, сигурна съм.

— Е, аз не бих стигнала чак дотам, че да нарека скъпия си съпруг незлоблив, но разбирам какво искаш да кажеш.

Фелиа се изкиска нервно. Раменете й бяха сгърбени като на човек, който се е стегнал да поеме удар.

— Чу ли, че Раниа Хирен е бременна? — попита тя. Клара проведе кратък вътрешен спор със себе си и реши да угоди на Фелиа. Нека смени темата, щом иска.

— Пак ли? За кой път й е?

— За осми, ако броиш само живородените. Иначе — за единайсети.

— Не знам откъде намира сили — каза Клара. — Но явно и мъжът й си го бива. Раниа е най-милото същество, което познавам, но след като роди близнаците, съвсем провисна, горката. Не е тя виновна, разбира се. Просто кожата й е такава.

— И моята е същата, между другото — вметна Фелиа. — Страх ме хваща като си помисля как ще изглеждам след първото си дете.

— Ти си млада, миличка. Сигурна съм, че лесно ще влезеш във форма. Нали няма да се обидиш, ако те попитам имате ли напредък по този конкретен проект?

Фелиа се изчерви, но се и поотпусна. Креватните клюки и потайностите на женската плът може да не бяха най-деликатната тема за разговор, но бяха по-безопасни от политиката и слуховете за война. Близо час Клара остави разговора да се върти около дреболии, като грижливо оставяше на братовчедка си отворени вратички към темата за мъжете им и за заплахата, надвиснала над града като дим от пожар. Фелиа нито веднъж не се възползва от предоставената възможност. Това само по себе си беше красноречиво.

Когато дойде време да си тръгва, Клара завари Винсен Коу там, където го беше оставила, прав до стената и зяпнал намусено празния въздух. Тръгнаха по стълбите и Фелиа я хвана под ръка. С всяка крачка все повече се облягаше на нея — явно разговорът я беше успокоил толкова, колкото беше притеснил Клара. При входната врата Винсен си взе оръжията от ясуруто, а Фелиа прегърна Клара за довиждане. Носачите притичаха със стола-носилка, Клара се уви с шала си и малката им процесия потегли. Тъкмо излизаха на малкия частен площад, когато лулата в ръката й угасна, останала без тютюн, и Клара си даде сметка, че неволно я е взела със себе си. Изтръска пепелта от чашката, като внимаваше да не изцапа Винсен, който вървеше пеша до носилката.

— Подслушвал си, предполагам? — каза тя, повишила глас, за да надвика шума на улицата.

— Разбира се, че не, милейди.

— О, моля те, Винсен — каза тя. — Не съм тъпа. Каква част от разговора ни чу?

След кратка пауза ловджията вдигна рамене.

— Почти всичко, милейди. Тя говореше тихо, докато ви разказваше за оплодителните си проблеми, вие пък се смеехте на коментарите относно любовницата на лорд Сонен.

— Но първата част си я чул значи. За моя съпруг и за нейния?

— Да.

— Според теб защо Фелиа се е вторачила до такава степен в общата история на Астерилхолд и Антеа? И защо все повтаряше, че са „на практика едно кралство“?

— Ако трябва да гадая, милейди, навярно защото очаква въпросният исторически епизод да се повтори.

Погледна я и от изражението му — овладяно, спокойно и сурово — Клара отсъди, че са на едно мнение. Без значение какви връзки по права и съребрена линия свързваха двете кралства, какви исторически прецеденти съществуваха и каква политика се водеше, Антеа и Астерилхолд никога нямаше да се обединят под една корона, докато Симеон и Астер са живи. А Фелиа неволно се беше издала, че смята обединението им за възможно. За вероятно дори. А всичко сочеше, че принц Астер скоро ще заживее под нейния покрив.

Логичното заключение беше, че Фелдин Маас и чуждестранните му поддръжници планират да убият принца.

— Е — каза Клара с въздишка. — Значи край на надеждите ми да ги помиря.

Ситрин

Вятър тресеше кепенците и съскаше в прозорците. Утринното слънце беше нетърпимо. Светът беше гаден, гадеше й се от него. Ситрин се обърна в леглото и притисна с ръка гърлото си. Не искаше да става и определено не смяташе да ходи до Големия пазар. Подобно усилие би я убило.

Някъде в прашните кьошета на главата й един гласец мърмореше тревожно. Мрънкаше, че не можела да остане в леглото. Че трябвало да слезе в кафенето, защото…

Защото…

Ситрин изпсува грозно, а после, без да отваря очи, повтори псувнята бавно и високо. Имаше уговорена среща с представител на кожарската гилдия. Трябваше да обсъдят застраховката преди корабите да излязат отново в открито море. Не оставаше много. Броени дни най-вероятно. Най-много две седмици. После трижди проклетите кораби щяха да отплават покрай брега, надпреварвайки се с края на сезона. Щяха да спрат на едно-две от северните пристанища, да договорят някоя и друга сделка и после да пуснат котва за зимата, изчаквайки корабите от Фар Сирамис да стигнат до остров Нарин и всичко да започне отначало. Цикълът се беше повтарял стотици пъти и сигурно щеше да се повтори още сто пъти по толкова, до края на света, без значение дали Ситрин ще стане от кревата.

136