Пътят на дракона - Страница 149

149

— Ще ти разпоря корема! — извика Маас.

— Не, няма. Всичко, което си обичал, вече го няма. Всичките ти надежди са изгубени. Не можеш да победиш. Битката свърши. Ти вече загуби всичко. Нямаш причина да се биеш.

Фелдин се хвърли напред, но дори Клара видя промяната в стойката му. Замахът му беше по-предпазлив, тежестта беше изнесена към задния крак, сякаш Фелдин не гореше от нетърпение да довърши битката, която вече печелеше. Винсен отстъпи назад. Куцаше лошо. Кожените му дрехи бяха мокри от кръв. Фелдин не го последва.

— Видя я как умира, лорд Маас — каза свещеникът. — Видя я как пада. Тя си отиде и ти не можеш да я върнеш. Чуй гласа ми. Чуй ме. Битката е загубена. Каквото и да сториш тук е без значение. Ти го знаеш, разбираш го. Топката в гърлото ти. Усещаш я. Знаеш какво означава. Не можеш да спечелиш. Не можеш да спечелиш. Не можеш да спечелиш.

Един от пазачите тръгна напред, стиснал меча си, но току поглеждаше към Фелдин. А Фелдин се взираше в нищото. Винсен понечи да влезе в бой с пазача, но Клара хукна напред и го дръпна за ръката.

— Вече усещаш отчаянието в корема си, нали? Усещаш го — продължаваше свещеникът. Гласът му беше скръбен, сякаш мъжът съжаляваше за всяка изречена дума. Всяка сричка пулсираше и ехтеше сама в себе си. — Усещаш го в сърцето си. Давиш се в него, а то е безкрайно. Няма надежда. Вече не. Нито сега, нито никога. Не можеш да спечелиш, лорд Маас. Не можеш да спечелиш. Нищо не ти е останало. Загубил си всичко и го знаеш.

— Лорд Маас? — каза пазачът.

Върхът на Фелдиновия меч се сведе към пода, сякаш Маас чертаеше вертикална линия в празния въздух. Беше трудно да се прецени на смътната светлина от свещите, но на Клара й се стори, че съзира сълзи върху безизразното му като маска лице. Пазачите се спогледаха, смутени и уплашени. Фелдин пусна меча си, обърна се и тръгна обратно по коридора. Клара потръпна. Свещеникът исполин сложи едната си ръка на нейното рамо, другата — на рамото на Винсен.

— Да тръгваме, преди да си е променил решението.

Заотстъпваха по коридора, като оставяха кървава следа. Пазачите направиха няколко неуверени крачки след тях, после се обърнаха да настигнат господаря си. Приличаха на хрътки, които са получили две противоречащи си команди. Когато стигнаха до двойната врата, Винсен се спъна. Свещеникът го вдигна и го метна на рамото си като агне. Минаха няколко минути, докато открият врата, която да води навън, и часове сякаш, докато открият пътя си през тъмните градини и стигнат до границата на имението. Свещеникът коленичи до гъстия жив плет, маркиращ границата, и сложи Винсен на земята. Гласове кънтяха в нощта. Викове. „Нас търсят“, помисли Клара.

— Стойте тук — каза свещеникът. — Наглеждайте го. Ще ида да намеря каруца.

Клара коленичи и се вмъкна между клонките и листата на живия плет. Доста несигурно укритие, но по-добре от нищо. Винсен Коу изпълзя след нея, като забиваше лакти в меките сухи листа. Лицето му беше пепеляво, дрехите му от кръста надолу бяха мокри и лепкави. В мрака кръвта не беше червена, а черна. Клара го издърпа към себе си, доколкото й позволяваха силите и неудобната позиция. Заля я внезапен цветен спомен — на тринайсет е, крие се в бащините си градини, а един от чичовците й търчи насам-натам и се прави, че я търси. Тръсна глава. Споменът беше твърде невинен и нямаше нищо общо със сегашното им премеждие.

Винсен се претърколи със стон по гръб.

— Много ли боли? — прошепна тя.

— Не е приятно — каза Винсен.

— Ако Маас пусне кучетата си, ще ни открият за нула време.

Винсен поклати глава и листата под него прошумоляха меко.

— Сигурно половината имение вони на мен — каза той. — Ще се зазори преди хрътките да се ориентират коя кръв е най-свежа.

— Явно не си толкова зле, щом се шегуваш.

— Да, милейди.

Клара се надигна да погледне през листата. Виковете се бяха усилили. А сякаш се чуваше и звънтеж на мечове. А после и гласът на Джори — ревеше заповеди. В теснотията на укритието им Клара не само чуваше, а и усещаше бързото плитко дишане на ловджията.

— Дръж се още малко — каза му тя. — Още мъничко и всичко ще се оправи.

Когато Винсен протегна ръка към нея, Клара помисли, че това е прощалният жест на умиращ човек, но пръстите му обхванаха тила й и дръпнаха решително главата й надолу, към него. Устните му бяха горещи и напукани, изненадващи, интимни и силни. Клара загуби ума и дума, но после сви мислено рамене. Младежът едва ли щеше да преживее следващия половин час, така че какво толкова?

Когато Винсен я пусна и главата му полегна обратно на земята, Клара изтри уста с опакото на ръката си. С опакото на мръсната си ръка, по която бяха полепнали пръст и дребни боклуци. Усещаше устните си приятно подути, а мислите й се мятаха, неспособни да решат дали случилото се е скандално, ласкателно или комично.

— Забравяш се — смъмри го тя.

— Така е, милейди — отвърна ловджията. — Когато съм с вас, често ми се случва.

Очите му се затвориха. Дишането му беше все така ускорено и болезнено, а Клара лежеше в мрака и се молеше накъсаният звук да не спира. После най-сетне чу познати гласове и се развика за помощ.

Маркъс

Кахуар Ем се почеса по брадичката и килна замислено глава. Маркъс го наблюдаваше безизразно. Масата, на която седяха един срещу друг, беше от полиран дъб с прогорен декоративен фриз по края. Не беше покрита със зеленото банкерско сукно, което използваше Ситрин. Маркъс очакваше зелената покривка и тук, но изглежда, обичаите в Лионеа бяха различни. Малката кутийка на масата беше от черно желязо, с капак, чиито панти бяха отстрани, и с образ на дракон отпред. И да имаше някакво скрито значение в символа, който беше избрала Ситрин, Маркъс не знаеше какво е.

149