Пътят на дракона - Страница 150

150

— Съжалявам — каза Кахуар Ем. — Това е странно.

— Нищо странно няма — отвърна Маркъс. — Чувал съм, че банките и търговските къщи приемат на съхранение разни неща по молба на колегите си. Нищо необичайно.

— Да, когато са сродни организации и едната има представители в град, където другата няма свои хора — каза Кахуар. — В случая не е налице нито едно от тези условия.

— Въпрос на по-особени обстоятелства.

— Които вие няма да ми разясните.

— Да, няма — отвърна Маркъс.

Кахуар протегна ръка и взе кутийката, която се побираше в едната му шепа. Капачето се отвори с щракване и разкри пиринчено ключе, по-малко от костица на кутре. Маркъс се почеса по ухото и зачака събеседникът му да каже нещо.

— Защо ли си мисля, че това ще се окаже свързано с нещо неприемливо и смущаващо? — попита Кахуар, като се постара да покаже с тона си, че отговорът би бил добре дошъл, но че всъщност не очаква да получи такъв.

— Упълномощен съм да подпиша декларация, че сте го приели за съхранение по молба на магистра бел Саркор — каза Маркъс. — Притиснете ключето към топъл восък и аз ще оставя отпечатъка от палеца си върху отливката, за да е ясно, че става въпрос за един и същи ключ. Или нещо друго от сорта, както прецените.

Кутийката се затвори. Покритите с гъсти люспи пръсти на Кахуар Ем потропаха по масата като звука от първите тежки капки на гръмотевична буря.

— Предупредиха ме, че може да откажете — каза Маркъс.

— С магистрата не се разделихме по най-добрия начин — внимателно подбра думите си Кахуар. — А сега праща вас вместо да дойде лично. Трудно ми е да повярвам, че изведнъж се е изпълнила с доверие към мен.

— Понякога е по-лесно да се довериш на враг, отколкото на приятел. Един враг никога няма да предаде доверието ти.

— Аз пък мисля, че тя охотно би ме обвинила в предателство. Обратното също не би било далеч от истината, защото и тя предаде моето доверие.

— Което само доказва моята теория. По онова време сте били приятели — каза Маркъс с усмивка, чиято искреност не заблуди нито един от двамата.

На вратата на приемната се почука. Пълна жена ясуру с дреха в сиво и червено отвори и каза:

— Хората от корабостроителницата, сър.

Кахуар кимна и жената се оттегли, като затвори тихо вратата.

— Добре ли върви? Онова с корабите? — попита Маркъс.

— Достатъчно добре. Ще отнеме най-малко година, докато всичко си дойде по местата, но времето се движи в две посоки. Понякога действията дават резултат още преди да са се случили.

— Гневни писма от краля на Кабрал например?

— Понякога ми се ще да бях загубил — каза Кахуар, после добави: — И то не само по една причина. Капитане, с вас сме светски мъже, опитни. Мисля, че добре се разбираме. Бихте ли отговорили на един мой въпрос?

— Ще ви е неприятно ли, ако излъжа?

— Ни най-малко. Вие сте човек, чието име е добре познато из целия Запад. Начело на частна армия всеки би ви наел независимо от цената, а вместо това ръководите охраната на банков клон. Не приемате подкупи. И — ще ме простите, — но не ме харесвате особено.

— Дотук не чух нито един въпрос.

— Обичате ли я?

— Обичал съм много хора и думата всеки път е значела нещо различно — отвърна Маркъс. — Работата ми е да я защитавам и този път смятам да я свърша както трябва.

— Този път?

Маркъс вдигна мълчаливо рамене. Копелето вече го беше подлъгало да каже повече, отколкото беше възнамерявал. Разбираше си от работата този Кахуар, това поне трябваше да му се признае.

Полуясуруто се изправи със стиснати устни. После бавно прибра кутийката в кесията на колана си и каза:

— Надявам се, че няма да съжалявам за това.

— Смятам, че каквото и да стане, за вас ще е без особено значение — каза Маркъс. — Но все пак ви благодаря, че се съгласихте.

— Нали разбирате, че не го правя, за да услужа на вас?

— Знам.

Кахуар Ем му протегна широката си ръка. Маркъс стана и я стисна. Изкуши се да я стисне мъничко по-силно, колкото да покаже, че може, но не го направи. В яркозелените очи на мъжа се мярна смях. Както и нещо по-тъжно сякаш.

— Късметлийка е тя — каза полуясуруто.

„Да се надяваме, че си прав“ — помисли си Маркъс, но не го изрече на глас.

Есента беше дошла в Порте Олива буквално за една нощ. Раззеленени довчера дървета сега губеха листата си, покафенели по края. Вечерните ветрове гонеха листата по улиците и изпълваха града с шепот. Заливът беше с цвета на силен чай, а по обед вонеше като купчина растителни отпадъци. Мъжете от краличината гвардия патрулираха по сумрачните улици с вълнени наметала над униформите и със зелени ушанки. Маркъс вървеше по тесните улички близо до пристанището и потръпваше от ухапванията на вечерния студ. За пръв път си помисли, че този град може би все пак му харесва.

Майстор Кит и другите бяха в осветения с факли вътрешен двор между евтината пивница и хана. Смит и Хорнет нагласяха сцената, а майстор Кит ги наставляваше на висок глас, макар самият той още да не си беше сложил костюма. Млада жена крачеше нервно зад тях. Беше русокоса, с големи, някак бебешки очи и впита рокля, която подчертаваше фигурата й. Стиснала бе ръце пред себе си и шаваше нервно с пръсти.

Маркъс отиде при майстор Кит. Вместо поздрав кимна към жената.

— Нова?

— Да — отвърна старият актьор. — Имам надежди за нея.

— Имаше и за предишната.

— Така е. За тази са по-големи — каза майстор Кит. — Нарекла се е Чарлит Скорна и по мое мнение се справя чудесно на репетициите. Тази вечер ще разберем как се справя пред публика. Ако и утре е с нас, значи най-после съм попълнил трупата си.

150