Пътят на дракона - Страница 158

158

...

„За да разберем свободата на човечеството, първо трябва да проумеем естеството на неговото робство. Корените на всички раси — дори на първокръвните — се крият в далечното минало, когато светът се е управлявал от драконите, и краят на това владичество по необходимост бележи началото на самостоятелната човешка история. Не ще е преувеличено да кажем, че последният дъх на последния дракон е бил първият миг на човешката ера с цялото й разнообразие. Но като всяка свобода, и тази е била ограничена и определена от своето минало. Познанията ни за Драконовата империя са в най-добрия случай недостатъчни, но по мое мнение откриването на пещерните дворци под Такинпал ни дава най-точна представа за периода, който реших да нарека «ерата на оформянето».“

Гедер прелисти напред, препрочиташе страници, които беше превел преди време. Старата хартия беше пожълтяла и крехка. Неприятно му беше да я прелиства, страх го беше, че страниците ще се разпаднат на прах под пръстите му, но беше важно да се приближи в най-голяма степен до оригиналния текст. Струваше му се, че трябва да има нещо — някоя дума или фраза с повече от едно възможни значения, — което да сочи към съществуването и историята на богинята.

Вратата на дневната се отвори и влезе Басрахип. Още носеше расото си от планинския храм, но и ботуши с кожена подметка, които бяха по-подходящи за калдъръмените улици на Камнипол. Сред богатите червени завеси и меките тапицирани кресла в градската къща на Палиако свещеникът изглеждаше странно и не на мястото си. Като пустинен трън в букет от рози. Усмихна се на Гедер и се поклони.

— Пак ли беше на разходка? — попита Гедер.

— Чувал бях истории за големите градове на света, ала никога не съм си представял нещо толкова величествено и толкова потънало в развала — каза свещеникът. — Дете на не повече от седем лета се опита да ме излъже. И без никаква причина при това.

— Какво ти каза?

Гигантът се настани в едно кресло срещу Гедер и то изпука под тежестта му.

— Че може да ми предскаже бъдещето срещу три медника. Знаеше, че не е вярно. Дете.

— Просяк по-точно — каза Гедер. — Не е чудно, че се е опитало да те измами. Трябвали са му пари за храна. А ти ще е добре да внимаваш къде ходиш. Има квартали, където е опасно. Особено по тъмно.

— Цялата ви епоха е тъмна, приятелю. Но този град ще е извънмерно красив, щом се пречисти.

— Ходи ли до храма?

— Ходих — каза Басрахип. — Прекрасна сграда. Чакам с нетърпение деня, когато ще я направя своя.

— Процедурата по прехвърлянето би трябвало да приключи скоро. Преди края на дворцовия сезон, а той свършва след седмица. През зимата Камнипол опустява и няма какво да се прави тук.

— Аз си имам достатъчно задачи.

— Аз пък преглеждах книгите си — каза Гедер. — И има нещо, което ме притеснява.

— Да?

— Богинята е вечна. Имало я е, когато са се родили драконите. И по времето на цялата им империя. Само че единствените писмени свидетелства за Праведния слуга или Синир Кушку, които откривам, са от самия й край, от времето на последната война. И дори тогава за богинята се говори като за създание на Морад, така както Астерил е създал тимзините или Ваилот е създал удавените. Просто не разбирам откъде идва това несъответствие.

— А може би няма несъответствие — отвърна свещеникът. — Не бива да се предоверяваш на писаното слово, приятелю. Думите са каменните яйца на лъжите. Ето. Ще ти покажа. Прочети ми нещо от книгата си.

Гедер запрелиства страниците: плъзгаше пръсти по редовете, докато не откри лесен за превод пасаж.

— „Тази политика се променила в четвъртия век от владичеството на дракона Ваилот.“

— Вярно ли е това? — попита свещеникът. — Невярно ли е? Вярваш ли в това, което казваш? Не, приятелю. Не е нито вярно, нито невярно. Гласът ти не носи нищо. Просто повтаряш нечии празни думи. Да запишеш нещо е да го убиеш. Само в живия глас истината е познаваема. Аз и моите братя се вслушваме един в друг, предаваме гласа на богинята от поколение на поколение и всеки път знаем, че чутото е истина. А тези книги? Те са мастило върху хартия. Предмети. Бездушни предмети. Не е разумно да им се предоверяваш.

— О — каза Гедер. — Това… никога не съм поглеждал на нещата от този ъгъл. Значи ли това, че…

— Гедер?

Лерер Палиако стоеше на прага. Носеше официална туника с цветовете на Палиако — синьо и сиво — със сребърни копчета на ръкавите. Стискаше дръжката на вратата, сякаш се боеше, че без тази опора краката му ще се подкосят.

— Какво, татко?

— Имаме гост. По-добре ела.

Гедер скочи. Тръпки на лошо предчувствие плъзнаха по гръбнака му. Басрахип местеше поглед между него и вратата.

— Остани тук — каза му Гедер. — Ще се върна, щом мога.

Лерер вървеше в мълчание по коридорите. Слугите, вместо да жужат като пчели из стаите, бяха изчезнали бог знае къде. Баща му спря пред вратата на малката гостна. Сякаш понечи да каже нещо, но после само поклати глава, отвори вратата и влезе.

Стаята беше обзаведена така, че да създава уют и спокойствие. Свещи горяха в стойки от излъскано сребро, които удвояваха светлината им, и изпълваха стаята с аромат на пчелен восък и ухание на летен ден. Камината в ъгъла беше празна и покрита с налеп от сажди. От западния прозорец се сипваше светлина и подпалваше вълшебно светлата коприна на креслата. Момче със сива туника го погледна сериозно в очите и Гедер си помисли, че го познава отнякъде. На отсрещната стена имаше голяма картина, изобразяваща дракон със зелени люспи, надвиснал над фигурки, символизиращи тринайсетте човешки раси. А пред картината, вдигнал поглед към нея, стоеше крал Симеон.

158