Пътят на дракона - Страница 31

— Ако предпочиташ да напуснеш кервана и да продължиш сам, твоя воля — каза той. — И без това се движим със закъснение. Нямам намерение да бавя целия керван само защото ти не можеш да се грижиш както трябва за впряга си. Като решиш какво ще правиш, уведоми ме.

— Няма да го оставя тук само — заяви Ситрин, изненадана от думите си. И ужасена, когато осъзна, че говори сериозно. Щеше да е безумие да пътува сама, без защитата на кервана.

— Ама то е муле бе!

— Няма да го оставя. — Този път от думите й стана по-добре.

— Значи си идиот.

Водачът на кервана се обърна, изплю се на земята и тръгна към каменната стена и тръстиковия покрив на навеса. Когато стана ясно, че керванджията няма да погледне повече назад, Ситрин се върна в обора. По-голямото й муле стоеше в преградата си с увесена глава. Дишаше тежко и неравномерно. Ситрин застана до него и почна да го гали по гъстата жилава козина. Мулето вдигна глава, помръдна ухо, после отново утихна.

Ситрин си представи как връзва животното за някое дърво и го оставя на болестта и снега. После си представи как прерязва топлото му гърло. Опита се да си го представи. Сега как щеше да закара парите до Карс?

— Съжалявам — каза тя. — Аз всъщност не съм никакъв каруцар. Не знаех.

Беше си мислила, че тя е виновна за бавното темпо на впряга си, че разстоянието, което се отваряше следобед между нейната каруца и предната, означава, че не е достатъчно настоятелна с юздите или че й убягва някакво по-тънко каруцарско умение. Чак когато по-голямото муле взе да кашля — кашлица влажна, хриплива, — си даде сметка, че е болно. В дома на магистър Иманиел религията беше на почит и Ситрин започна да се моли животното да се оправи само.

Това не стана.

Кервансараят — съборетини, за които явно никой не се грижеше, дори онези, които го използваха за спирка по маршрута си — се намираше в подножието на широко полегато възвишение, първия подстъп към високата, увенчана със снежни върхове планинска верига, която бележеше края на Свободните градове и началото на Биранкор. Синеещите се от разстоянието върхове се виждаха и оттук. Проходът между тях беше най-краткият път от Ванаи до Карс.

Карс. Името бе придобило почти религиозно значение за Ситрин. Карс, великият град на Северобреж, град с прекрасна гледка към спокойно море. Дом на бели кули над тебеширени скали, на Съвета на Равнолив, на Гроба на драконите. Седалището на Медеанската банка и краят на нейната кариера като контрабандист и беглец. Никога не беше ходила там, но копнееше за Карс, както се копнее за дома.

Можеше да стигне сама. Щеше да й се наложи. Само че не знаеше пътя. Не знаеше и как да излекува болно муле. Не знаеше и какво ще прави, ако друга разбойническа банда изскочи от гората. Мулето си пое хрипливо дъх, после се закашля отново — дълбока, влажна, надрана кашлица. Ситрин почеса широките му меки уши.

— Все ще намерим начин — каза тя, колкото на животното, толкова и на себе си. — Всичко ще е наред.

— Може — каза мъжки глас.

Хитрецът, майстор Кит, стоеше на вратата на обора. Жената Опал стоеше до него. Ситрин направи още половин крачка към мулето и преметна ръка през увисналия му врат, сякаш да го защити. Или да потърси защита. Тревога учести дишането й.

— Значи това е болникът? — каза Опал и мина покрай хитреца. — Изглежда уморено милото, нали?

Ситрин кимна, свела поглед, за да не срещне нейния. Опал влезе в отделението, обиколи болното муле, после спря и притисна ухо към гърдите му. Сетне подхвана тиха песен на език, който Ситрин не знаеше, хвана главата на животното и отвори нежно устата му.

— Опал се грижи за нашия впряг, когато имаме впряг — каза майстор Кит. — От опит знам, че може да й се има доверие, опре ли до неща с копита.

Ситрин кимна, разкъсвана между горещ прилив на благодарност и тревога, задето е толкова близо до войниците от охраната. Опал стана и подуши съсредоточено ушите на мулето.

— Таг, нали така ти беше името? — попита тя и Ситрин кимна. — Е, Таг, забелязал ли си горкичкото да залита все на една страна? Налагаше ли се да дърпаш юздата, за да го връщаш в правилния път?

Ситрин се замисли, после поклати отрицателно глава.

— Е, и това е нещо — каза Опал, после каза през рамо на майстор Кит. — Едва ли е в ушите му, и толкова по-добре. Хрипти, но няма вода в дробовете. Ако го държим на топло два дни, ще се оправи. Но ще му трябват повечко одеяла.

— Два дни — каза майстор Кит. — На капитан Уестер това няма да му хареса.

Тежкото дишане на мулето и шепотът на утринния вятър в клоните разваляха тишината. Ситрин усети как възелът в стомаха й се затяга. Догади й се.

— Охраната ще мине и с един човек по-малко — заяви Опал. — Аз ще остана с Таг, а когато мулето се оправи, ще ви настигнем. Няма да отнеме повече от ден-два, а сама каруца с добър впряг се движи по-бързо от керван.

Хитрецът скръсти ръце и се замисли. Ситрин се изпълни с надежда.

— Съгласен ли си? — попита я майстор Кит. Очите му бяха нежни, гласът му — топъл като стара фланела.

— Да, сър — каза Ситрин с нисък, момчешки глас.

— Е, няма лошо да го предложа — каза той. — Но май ще е по-добре аз да говоря с тях вместо теб, Таг. Нали?

Тя кимна, а старецът се усмихна. Обърна се и излезе, като остави Ситрин с Опал и животните.

Облекчението понамали страха й. А и посвоему забавянето имаше своите добри страни. Двете — Опал с кожените си доспехи и Ситрин, преоблечена като момче — едва ли щяха да изглеждат подозрително. А и докато са далеч от кервана, трябваше да се крие само от Опал, което едва ли щеше да е трудно, защото предполагаемо различният им пол беше чудесен претекст за известно уединение.