Пътят на дракона - Страница 35

Коларите и водачът на кервана бяха настанени в отделен лабиринт от стаи. Маркъс тръгна през задимените коридори и общи помещения. Ярдем крачеше до него, привел исполинската си снага. Другите охранители, актьори, или каквито там се явяваха, вървяха след тях като пиленца след квачка. С всяка следваща стая, където не откриваха Таг, Маркъс настръхваше все по-осезаемо. Връщаше се мислено назад по пътя, припомняше си всеки свой разговор с момчето, колкото и кратки да бяха въпросните разговори, припомняше си всичко, което водачът на кервана беше казвал за него. А то не беше много. Беше много малко. Почти нищо. От самото начало момчето беше страняло от всички — освен от каруцата си.

Последната от наетите стаи имаше прозорче с изглед към тъмните покрити със сняг възвишения. Зад себе си Маркъс чуваше развълнуваните гласове на каруцарите, които питаха какво става. Студеният влажен въздух миришеше колкото на сняг, толкова и на дъжд. Светкавици браздяха хоризонта.

— И тук го няма, сър.

— Виждам.

— Не може да е отишла далеч — обади се Опал зад тях. — Бедничката не знае как да кара каруцата, ако отпред няма друга, която мулетата да следват.

— Каруцата — каза Маркъс и тръгна назад.

Неразтоварените каруци и фургони бяха оставени близо до ниските каменни складове. Половин стъпка сняг се беше натрупал върху платнищата им. Маркъс тръгна между тях. Някой зад него запали факли и пламъците засъскаха под сипещия се сняг. Сянката на Маркъс затанцува по каруцата с вълнените платове. Снегът, натрупал се по капрата й, беше не повече от два пръста. Маркъс пъхна крак в желязната скоба до колелото, изтласка се нагоре и дръпна платнището. Таг се беше свил на топка отдолу. Сега, след като го бяха предупредили, Маркъс със закъснение забеляза, че мустаците са залепени накриво, а боята по косата на момчето се е отмила на петна. Недохраненото малоумно първокръвно момче всъщност беше момиче със синайска кръв.

— Ка-какво… — започна девойката. Маркъс я сграбчи за рамото и я дръпна да стане. Устните й бяха посинели от студ.

— Ярдем?

— Тук съм, сър — каза тралгунът.

— Дръж — каза Маркъс и бутна момичето към него. То залитна с писък, а след миг Ярдем вече го държеше, обездвижил в хватка главата му. Момичето пищеше като обезумяло, мяташе се и сипеше слепешката удари по Ярдем. Тралгунът изпъшка, когато един от ударите попадна в целта. Маркъс не губи време да се занимава с боричкането им. Топовете вълнен плат бяха влажни и миришеха на плесен. Той ги вдигаше един по един и ги хвърляше на земята. Писъците на момичето станаха пронизителни, после замлъкнаха. Ръката на Маркъс попадна върху нещо твърдо.

— Дайте ми факла — каза той.

Заедно с факлата се появи и майстор Кит. Покатери се при него с непроницаемо изражение. Под светлика на факлата Маркъс издърпа кутията нагоре. Кутия от черно дърво с желязна ключалка и здрави кожени панти. Маркъс извади ножа си и започна да реже пантите. Скоро успя да пъхне острието между кутията и капака.

— Внимавай — каза майстор Кит, когато Маркъс натисна.

— Късно е да внимаваме — отвърна Маркъс. Ключалката поддаде със силно изщракване. Капакът се отвори. Хиляди парченца обработено стъкло лъщяха в кутията. Не. Не беше стъкло. Скъпоценни камъни. Гранати и рубини, изумруди, диаманти и перли. Кутията беше пълна догоре със скъпоценни камъни. Маркъс проточи врат да погледне в пролуката между топовете плат. Там имаше още кутии. Десетки.

Погледна майстор Кит. Очите на стареца се бяха разширили невярващо.

— Така — каза кратко Маркъс и затвори кутията. — Хайде.

Другите охранители се бяха скупчили около Ярдем и девойката. Тралгунът все така я стискаше в мечешката си прегръдка, готов да й запуши отново устата. По бузите й се стичаха сълзи. Челюстта й беше стисната хем предизвикателно, хем скръбно. Маркъс отлепи кичурче косми от фалшивия й мустак, потри го между пръстите си и го пусна на земята. В сравнение с исполинската снага на тралгуна момичето изглеждаше крехко като дете. Погледите им се срещнаха и Маркъс видя молбата в очите й. Нещо опасно се размърда в гърдите му. Не гняв, нито възмущение. Нито дори тъга. А спомен толкова жив и ярък, че му причини болка. Той извърна поглед.

— Моля ви — проплака момичето.

— Кит — каза той. — Вкарайте я вътре. В нашата квартира. Да не говори с никого, дори с водача на кервана.

— Както кажеш, капитане — рече майстор Кит. Ярдем отпусна хватката си и отстъпи крачка назад. Не сваляше очи от девойката, готов да я сграбчи отново при нужда. Майстор Кит й подаде ръка.

— Хайде, миличка. Нищо лошо няма да ти направим, не се бой.

Момичето се колебаеше, местеше поглед между Маркъс, Ярдем и майстор Кит. Очите й бяха пълни със сълзи, но от гърлото й не излизаше никакъв звук. Маркъс беше познавал друго едно момиче, което плачеше по същия начин. Побърза да прогони спомена. Майстор Кит я отведе. Останалите, сякаш по навик, тръгнаха след ръководителя на театралната трупа и войниците останаха сами.

— Каруцата — каза Маркъс.

— Никой да не я доближава, сър. Ще имам грижата — каза Ярдем.

Маркъс примижа, вдигнал поглед към сипещия се от небето сняг.

— На колко години е според теб?

— Има синайска кръв. Трудно е да се каже — изсумтя Ярдем. — На шестнайсет. Седемнайсет.

— И аз си мислех същото.

— На толкова щеше да е и Мериам сега.

— Долу-горе.

Маркъс се обърна към скалната стена. В каменните прозорци трептяха светлинки. Древният надпис, вдълбан в скалата отгоре, грееше тъмносив на черния фон.