Пътят на дракона - Страница 36

— Сър?

Маркъс погледна назад. Тралгунът вече се бе настанил на капрата и се увиваше с парче вълнен плат, както го правеха номадите от Пют — хем да му държи топло, хем дясната му ръка да е свободна, ако се наложи да посегне към меча си.

— Не позволявай случилото се в Елис да повлияе на преценката ти. Тя не ти е дъщеря.

Чувствата в гърдите на Маркъс се размърдаха неспокойно като пеленаче, което проплаква в съня си.

— Никой не е — каза той и се отдалечи в мрака.

Чаша топъл сайдер и съчувственото внимание на майстор Кит се оказаха достатъчни и след половин час цялата история излезе наяве. Медеанската банка, смъртта на младежа, който по план трябвало да кара каруцата, отчаяният контрабандистки преход до Карс. Момичето плака почти през цялото време. Напуснало бе единствения си дом и най-близките си хора. Маркъс изслуша разказа със скръстени ръце и навъсена физиономия. Най-дълбоко го трогнаха дребните нещица — как гласът на девойката укрепваше, когато станеше дума за менителници и пренос на капитали, навикът й да отмята косата от очите си дори когато тя не беше там, сгърбените й рамене, страхливият ъгъл, под който свеждаше глава. Каруцарчето Таг беше останало встрани от вниманието му. Ситрин бел Саркор, любителката контрабандистка, беше нещо друго.

Когато разказът свърши, Маркъс остави Ситрин при актьорите, хвана Майстор Кит за лакътя и го поведе по тесните каменни коридори, които прорязваха скалата на Белин. Мракът се разчупваше от свещи на всеки завой — беше достатъчно светло да се ориентираш за посоката, но не толкова, че да виждаш къде стъпваш. Ала бавната крачка му беше добре дошла за момента.

— Знаел си за това? — обърна се той към актьора.

— Знаех, че момичето пътува под чужда самоличност.

— Но не го спомена.

— Не сметнах, че е важно. В моя живот хората редовно влизат в чужда кожа. Самият аз от няколко седмици го раздавам хитрец.

Маркъс си пое дъх бавно и дълбоко и каза:

— Добре. Ще трябва да уведомя водача на кервана. Не можем да останем тук.

— Не се обиждай, капитане, но защо да не можем? Какво толкова се е променило? По отношение на кервана тоест. Сега, когато знаем истината, дори бихме могли да помогнем на момичето. Ще скрием самоличността и товара му до пролетта, после ще си продължим по план.

— Не става така.

— Кое не става така, капитане? — попита майстор Кит.

Маркъс спря при един остър завой. Самотната свещ вдъхваше треперлив живот на неравната скала. Сенките разсичаха лицето на актьора в златисти и черни равнини.

— В света не става така — обясни той. — Толкова много пари винаги водят до кръвопролитие. Рано или късно някой от нас ще ги пожелае за себе си. А дори да не стане така, със сигурност има други, които търсят каруцата.

— И как ще я намерят? Откъде могат да знаят, че е при нас? — попита майстор Кит. Маркъс забеляза, че старецът не възрази срещу опасенията му от алчност и предателство.

— Нека отгатна. Ще чуят да се говори за керван, чиято охрана е била поета от героя на Градис и Уодфорт. И от хитрец, който може да отблъсква стрели и да командва дърветата.

Менящите се сенки върху лицето на актьора му подсказаха, че аргументът му е приет.

— Не за това ви наех — продължи Маркъс, — но имам нужда да останете с мен.

Майстор Кит сви устни, колеба се дълго, после се обърна и тръгна към по-дълбокия мрак между свещите, право към квартирата на водача. Маркъс го последва. Почти минута стъпките им бяха единственият звук в коридора.

— Какво смяташ да правиш? — попита предпазливо майстор Кит. Маркъс кимна мислено. Актьорът поне не го беше отрязал категорично.

— Да тръгнем на юг — каза той. — На запад е снегът, на изток са онези, които ни преследват. На север е Сухата пуст, при това в зимни условия. Ще пуснем слух, че тръгваме за Макиа или Жилеа и че ще се опитаме да продадем стоката си там, вместо да чакаме до пролетта, за да продължим към Карс. Ще тръгнем на изток, после ще свърнем на юг.

— Не знам за пътища на юг чак до…

— Няма да се движим по пътища. Ще трябва да зарежем драконовите пътища и да тръгнем напряко по селски коловози и пътеки и така до Вътрешното море. Близо до крайбрежието има проход, който никога не замръзва. Ако се задържи студено, за четири седмици ще стигнем в Биранкор. Пет, ако се затопли и земята се разкаля. В Биранкор не гледат с добро око на въоръжени групи, които пресичат границата, така че с малко късмет преследвачите ни може да ударят на камък. Още една седмица и ще се озовем в Порте Олива. Градът е достатъчно голям, за да изкараме там зимата, без да привлечем излишно внимание. А ако пътищата са проходими, може да продължим към Северобреж и Карс, без да чакаме пролетта.

— Доста заобиколно ми се види — каза майстор Кит. Коридорът свърши при широка пресечка, където се събираха няколко прохода. На желязна скоба в стената висеше маслена лампа. Майстор Кит спря под светлината й и се обърна към Маркъс. Лицето му беше спокойно и трезво. — Питам се дали си обмислил и другата възможност?

— Не виждам такава.

— Можем всички да се отбием при каруцата, да си напълним джобовете и кесиите и да изчезнем ни лук яли, ни лук мирисали. А каквото остане, ще го приберем в някой от тукашните складове друг да му бере кахъра.

— Това може и да е разумно — каза Маркъс. — Но не отговаря на задачата ни. Задачата ни е да осигурим безопасността на кервана от началото до края на маршрута му.

По дългото лице на актьора се четеше скептицизъм, както и още нещо, което подсказваше, че майстор Кит незнайно защо намира ситуацията за забавна. Маркъс си даде сметка, че това е моментът, който ще реши всичко останало. Ако актьорът откажеше, неговите възможности за избор щяха да намалеят драматично.