Пътят на дракона - Страница 46

Вместо това й обърна гръб. Снежният прах навяваше по леда като вълни по вода. Гедер тръгна покрай брега в опит да се отърси от погледа на момичето. Някой идиот се беше пързалял с кънки — по леда имаше бели следи. Имали бяха късмет, че ледът не се е пропукал. Беше чел есе на тема колко време всяка от тринайсетте раси може да оцелее в ледена вода, преди да умре. Е, дванайсет всъщност. Удавените не бяха…

Спря още преди да осъзнае какво го е заковало на място. В края на езерото имаше дълга, не много дълбока снежна пряспа, вдадена в леда. Белите бразди от кънки изчезваха в нея, после се появяваха от другата й страна, сякаш кънкьорът е прелетял над пряспата. Или все едно пряспата не е била там, когато кънкьорът е минал оттам. Гедер се приближи. Снегът не изглеждаше нормално. Нямаше си заледена корица като другите преспи, а беше гладък като преметен с метла. Гедер вдигна поглед. Охранителите стояха на пътя от другата страна на кервана. Собствените му войници се тълпяха пред входа на воденицата. Той сведе отново поглед и бавно обиколи странната пряспа.

Дълбоки следи и драскулки бележеха ледената повърхност. На височината на глезена му нещо стърчеше, нещо черно и квадратно. Той клекна и разбута снега. Кутия, заровена до половината в прясно изрязания лед и покрита със сняг. И още кутии до нея, всичките с полепнала тънка ледена корица и грижливо скрити под фалшивата пряспа. Гедер вдигна поглед. Момичето при каруцата с вълна се беше изправило, гледаше го напрегнато какво прави. Гедер извади ножа си и откърти ключалката. Топази, янтари, изумруди и перли в златен и сребърен филигран, изящен като скреж по стъкло в мразовит ден. Той се дръпна назад, все едно скъпоценните камъни го бяха ухапали, а после, осъзнал какво виждат очите му, се изпълни с облекчение и доволство, слънце изгря в гърдите му, развърза възлите по изтерзаното му тяло и разтегли лицето му в широка усмивка.

Беше успял. Намерил беше липсващия керван и скритото съкровище на Ванаи. Дотук с Гедер Палиако, идиота, когото да похарчим с лека ръка. Дотук с извиненията какво обича да чете или защо шкембето му е голямо. О, да. Името му щеше да поеме назад към Камнипол и към крал Симеон на златна каляска и коне с рубини по юздите. Целият двор щеше да говори за него, най-висшите кръгове на кралството щяха да го хвалят, да го почитат и да вдигат наздравици в негова чест.

Само дето нямаше да стане така, разбира се. Не неговото име щяха да празнуват в Камнипол, а това на Алан Клин.

Алан Клин, който го бе унижавал многократно. Който му беше изгорил книгата.

Гедер си пое дъх — дълго и дълбоко, — после бавно издиша и затвори капака на кутията. След миг го вдигна отново, загреба две шепи скъпоценни камъни и ги пусна в пазвата си. Прекрасните камъчета натежаха приятно на кръста му, където коланът пристягаше здраво ризата. Гедер затвори кутията и я покри със сняг. Когато се изправи, гърдите му се изпълниха с безкрайна черна радост, пред която доволството му отпреди миг бледнееше. А когато тръгна назад към каруците, го направи с високо вдигната глава.

Момичето го гледаше. Гедер му се ухили, все едно поздравяваше стар приятел или любима. Или съучастничка. Вдигна за миг пръст пред устните си. „Не казвай никому.“

Момичето се ококори. И след миг кимна. „Няма да кажа.“ Идеше му да я разцелува.

Войниците вече бяха претършували воденицата под надзора на тимзина. Гедер забеляза, че разговорите замряха, когато той влезе в стаята, но този път, като никога, това не го притесни. Във воденицата миришеше на дим и мухъл, каменният под носеше следи от нощувката на керванджиите. При стената в дъното имаше метла. Беше още влажна, а на пода около нея имаше тъмно петно от вода. Гедер съзнателно не задържа погледа си върху нея, а попита:

— Намерихте ли нещо?

— Нищо, милорд — отговори заместникът му.

— Губим си времето тук — каза Гедер. — Събери хората. Продължаваме нататък.

Заместникът му се огледа. Един от войниците — млад тимзин с черни люспи, които лъщяха, все едно ги е полирал, — вдигна рамене.

— Милорд, още не сме претърсили мазето. Може да…

— Наистина ли мислиш, че има смисъл? — попита Гедер, а когато заместникът му не отговори веднага, добави: — Честно?

— Честно, не.

— Тогава събери хората и да тръгваме.

Водачът на кервана, седнал на ниско столче, изръмжа гърлено. Гедер се обърна към него.

— От името на империята и краля се извинявам за причиненото неудобство. — И придружи извинението с поклон.

— Не бери грижа — отвърна намусено керванджията.

Навън войниците вече се строяваха. Гедер се качи внимателно на седлото. Коланът му удържа. Скъпоценните камъни се впиха в кожата му, доста болезнено на места, но нито един не изпадна. Войниците от охраната на кервана го гледаха с добре изиграно безразличие. Гедер изтегли меча си от ножницата за поздрав, извъртя коня си и потегли в бавен ход. Колкото повече се отдалечаваха от кервана, толкова повече се отпускаше гръбнакът му. Слънцето, което вече се спускаше към хоризонта, грееше право в очите му. Гедер погледна през рамо да преброи войниците си, в случай че някой се е върнал назад или е останал при кервана. Всички бяха налице.

На билото Гедер спря. Заместникът му спря до него и каза:

— Можем да направим бивак на същото място като снощи, милорд. А на сутринта да тръгнем на югозапад.

Гедер поклати глава и отсече:

— На изток.

— Сър?

— На изток — повтори Гедер. — Жилеа не е далеч, а ми се ще да прекараме няколко дни на топло, преди да се върнем във Ванаи.