Пътят на дракона - Страница 56

К оглавлению

56

Гедер килна глава. Аргументът му се виждаше слаб. Първо, за два от трите примера изобщо не беше чувал. И второ, след падането на драконите се бяха водили толкова битки, войни и обсади, че сред тях лесно можеха да се намерят примери за всякакви стратегии и решения. Аргументът би могъл да се използва в диаметрално противоположната посока, стига да избереш други командири и други битки. А беше факт, че всеки трети тиранин се обявяваше за пряк или не толкова пряк наследник на драконите.

И въпреки това, ако си затвориш очите за подробностите, идеята беше направо главозамайваща. Когато нещо не може да се проучи, когато детайлите са изгубени завинаги, би било адски логично да се вгледаш в събитията, които го следват, които го повтарят като ехо, и оттам да тръгнеш назад към истината. Като да видиш концентрични вълнички в езеро и да се сетиш, че някой е хвърлил камък във водите му. Обходи с развълнуван поглед малката си стая. Мастилницата на писалището не беше съвсем празна, но писалката не се виждаше никъде. Гедер остави книгата отворена, отиде при купчината дърва за огрев до огнището, избра една тънка тресчица и се върна при масата. Топна тресчицата в мастилото и направи отметка в полето на книгата. „Вълничките показват къде е хвърлен камъкът.“

Седна доволен на стола си. А ако откриеше и нещо, писано за Праведния слуга…

— Лорд Палиако — каза оръженосецът му от прага. — Банкетът на лорд Клин?

Гедер въздъхна, кимна и хвърли почернената тресчица в огъня. По палеца и показалеца му имаше следи от мастило. Той си изми разсеяно ръцете в легена. Оръженосецът му помогна да облече официалната си туника и новото наметало от черна кожа и после излязоха.

Единственото голямо зимно събитие в Камнипол беше годишнината от коронясването на крал Симеон. Благородното семейство, което кралят избереше за домакин на събитието, можеше заради тази единствена нощ да похарчи половината си годишен приход, опоскан до шушка от дворяните, които се спускаха връз нароченото имение като гарвани връз бойно поле. Гедер два пъти беше присъствал на такива пиршества и единственият му ясен спомен бе как повръща от преяждане и препиване.

Във Ванаи сър Алан Клин честваше събитието с голям банкет и публична екзекуция.

Празнични фенери висяха по тесните улици и хвърляха чудати сенки по паважа. Музиканти свиреха на флейти и барабани, пискливи тимзински гласове се издигаха и спадаха в песен. Жена с лице като пита търкаляше голяма каца по улицата и дървото трещеше по калдъръма.

Гедер подминаваше местни хора, нагиздени с най-хубавите си дрехи, всичките усмихнати грижливо. Заради студения въздух всички първокръвни бяха със зачервени страни и течащи носове. По цялата улица вратите бяха отворени широко, във всички къщи лампи и огнища светеха гостоприемно, но нямаше нито антийски знамена, нито традиционните за столицата фойерверки. Само преди година никой от местните не бе давал и пукната пара кога крал Симеон се е възкачил на престола. Ако антийският гарнизон напуснеше града, датата щеше да се забрави точно толкова бързо и цинично, колкото беше възприета. Цялото мероприятие дрънчеше на кухо. Чугун, който ти пробутват вместо сребро.

В двореца на бившия принц Клин беше пригодил една дълга зала за аудиенции, където антийският нобилитет да отпразнува годишнината. Беше много топло, задушно даже. Масите се огъваха под тежестта на традиционни антийски блюда — дивечово месо с джоджен, пастет от пъстърва върху двойно препечени филийки, парченца варена във вино наденица. Гласове се вихреха като буря, разговори на висок глас ехтяха под високите арки на тавана. Певци се надпреварваха да крачат между масите и да изнудват гостите за някоя и друга дребна монета. Престарял слуга в цветовете на Клин — червено и сиво — заведе Гедер при една от по-малките маси, далеч от исполинското огнище, в което гореше и пукаше огромен дънер. Гедер не си свали наметалото. Толкова далеч от огъня си беше студено.

Млада робиня му донесе пълна чиния и кристална чаша с тъмна бира, която миришеше на мая. В разгара на пиршеството Гедер се хранеше сам и размишляваше по въпросите на истината и измамата, войната и историята. Високата маса, където седяха Алан Клин, Госпи Алинтот и още половин дузина от фаворитите на протектора, беше като кораб на хоризонта. Гедер не забеляза, че Давед Брут върви към него, докато младежът не седна на една пейка.

— Палиако — каза по-малкият от братята Брут и кимна.

— Здрасти — поздрави го Гедер.

— Хубав плащ. Нов ли е?

— Долу-горе.

— Добре ти стои.

С това разговорът им приключи и Брут се зае със сериозната задача да изяде колкото се може повече храна. Не личеше да се наслаждава на ястията, но Гедер се възхити на решимостта му. Няколко минути по-късно, когато Джори Калиам и сър Афенд Тилиакин — още двама низвергнати от свитата на Клин — дойдоха на тяхната маса, Брут вече викаше на слугите да му донесат втора чиния.

— Баща ти как гледа на тази ситуация? — попита Тилиакин, докато двамата се настаняваха.

Джори Калиам поклати глава.

— Не мисля, че можем да си вадим категорични заключения — каза той и взе чиния с дивечово месо и кана вино от подноса на слугинята. — Поне на този етап.

— Така или иначе, онзи дребосък банкерът Иманиел скоро няма да излезе на свобода. Лорд Клин сигурно е бесен, че не успяха да намерят кервана, нали?

Всички мисли за дракони, вълнички и умения за поглъщане на несметни количества храна изхвърчаха от главата на Гедер. Той отпи дълга глътка от бирата си, за да се скрие зад голямата чаша, чудейки се как да попита за какво става въпрос, без интересът му да стане очевиден. Преди да е измислил каквото и да било смислено, Брут се обади:

56