Пътят на дракона - Страница 59

Всяка сутрин преди зазоряване търговците се нареждаха на опашка пред големите павилиони и чакаха стражите на кралицата да пристигнат с орнаментираните метални ковчежета от губернаторския дворец. Всеки търговец плащаше такса и си теглеше билет, който указваше коя от хилядите ниши и пресечки ще е негова за деня. Никой лихвар, касапин, пекар или фермер не можеше да разчита, че ще натрупа богатство, като разработи конкретно място на Големия пазар. Стига системата да не беше пробита, разбира се. Ситрин беше идвала тук само два пъти, но се съмняваше, че система, която така усърдно залага на правилата и равния шанс, може да се опази от заразата на корупцията.

Купи си кесийка със затоплени на огън стафиди и захаросани ядки. Сигурно с часове щеше да обикаля пазара и не беше лошо да се подкрепи с нещо сладко след мазната наденица за закуска. Ала стана така, че бързо откри набелязания търговец на дрехи, само пет ниши по-нататък от предишното му място. Въпросният търговец беше чистокръвен синай, тънък, висок и блед, ръцете му бяха отрупани с пръстени, зъбите му — толкова остри, сякаш нарочно ги е изпилил. Държеше пет сергии, наредени в полукръг, и още една в средата, където беше изложена най-добрата му стока. Ситрин спря и плъзна безразличен поглед по няколко рокли, все едно само убива времето. Синаят стоеше настрани и крещеше на първокръвна жена, която го гледаше със скръстени ръце и навъсен поглед. Помежду им имаше сандък от светло дърво, потъмняло от влага.

— Виж! Виж какво е направила водата с цветовете! — казваше търговецът.

— Бяха в лодката, не във водата — отвърна първокръвната.

— Тогава защо са мокри?

— Подписахме договор за десет рокли. Ето ти десет рокли.

— Подписах за десет рокли, които мога да продам!

Ситрин пристъпи по-близо. Доколкото можеше да прецени, роклите бяха със семпла кройка. Боите се бяха разтекли от морската вода, жълтото се преливаше в синьо, синьото — в бледорозово, и с бели петънца навсякъде, сякаш някой е посипал платовете с пясък. Синаят я стрелна с поглед и присви раздразнено очи.

— Искате ли нещо?

— Рокля — отвърна Ситрин. Устата й беше пълна със стафиди. Търговецът я изгледа скептично. Ситрин извади кесията от джоба си и я отвори. Сребърните монети уловиха светлината и търговецът вдигна рамене.

— Нека ви покажа какво имаме — каза и обърна гръб на ядосаната първокръвна. Взе първата рокля от централната маса. В бяло и синьо, с везани ръкави, роклята сякаш ухаеше на лавандулови цветчета. Търговецът я приглади с ръка.

— Това е най-хубавата ни рокля. Скъпа е, вярно, но си струва всяка пара. За сто и двайсет сребърника няма да намерите по-хубава рокля на целия пазар. В цената се включва и прекрояване по размер на клиента, разбира се.

Ситрин поклати глава и каза:

— Тази не ви е за продан.

Търговецът тъкмо връщаше роклята на мястото й, когато спря. Очевидно не очакваше подобна реплика от клиент.

— Тази не я продавате — повтори Ситрин. — Тя изобщо не е за продан. Просто служи за висока летва, в сравнение с която цената на следващата рокля да изглежда поносима. Коя предлагате втора? Онази розовата? Щом започвате от сто и двайсет, значи тази я продавате за… Колко? Осемдесет?

— Осемдесет и пет — каза намусено синаят.

— Което е много — каза Ситрин. — Но аз ще ви дам четиридесет и пет. Това ще покрие себестойността и ще ви остави малка печалба.

— Четиридесет и пет?!

— Цената е добра — каза Ситрин и лапна няколко стафидчета.

Челюстта на търговеца провисна. Първокръвната жена при сандъка се засмя. Ситрин усети топлинка в стомаха си — приятна, освобождаваща топлинка като при първата глътка силно вино. Усмихна се и за пръв път от доста време усмивката не я затрудни.

— А ако смъкнеш на четирийсет — продължи Ситрин и кимна към съсипаните рокли в сандъка, — ще ти помогна да продадеш тези на печалба.

Търговецът отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си. Ситрин се побоя, че е прекалила, но вместо да я изгони, синаят каза:

— И как предлагаш да стане това? — Изглежда, намираше твърдението й за забавно.

— Четирийсет — повтори Ситрин.

— Първо ще трябва да ме убедиш, моме.

Ситрин отиде при сандъка и разрови роклите. Бяха еднакви. Евтин плат с илици и тенекиени кукички, малко бродерия по ръкавите и яката.

— Откъде идва най-малко стока? — попита тя. — От Холскар?

— Оттам рядко идва стока, така е — съгласи се търговецът.

— В такъв случай смени кукичките със сребърни — каза Ситрин. — Приший стъклени мъниста на яките. По три-четири, но да са в ярки цветове. Да хващат окото.

— И защо да хабя сребро и мъниста за този боклук?

— Няма да ги похабиш — отвърна Ситрин. — Точно в това е номерът. Щом роклите имат сребро и мъниста, не може да са боклук. Наречи ги… знам ли. Холскарски солени бои. Нова технология, среща се адски рядко. На целия пазар няма други такива рокли. Нека началната цена е двеста сребърника, после ще смъкнеш на сто и трийсет.

— И защо смяташ, че някой ще плати толкоз сребро за това?

— А защо не? Когато един артикул е нов, никой не знае каква е реалната му цена. А щом никой не знае реалната цена, това ти развързва ръцете.

Търговецът поклати глава, но не в знак на отрицание. Веждите на първокръвната се бяха покатерили до средата на челото й. Ситрин изрови захаросана орехова ядка от кесийката си. Врявата наоколо беше равносилна на пълна тишина. Ситрин изчака малко с надеждата търговецът сам да стигне до вярното решение.

— Ако дори само един човек на Големия пазар ти повярва — каза накрая тя, — ще си избиеш разходите и за десетте рокли. С все кукичките, мънистата и прочие. Ако двама души се вържат…