Пътят на дракона - Страница 78

— Тоест учредяването на вашия селски съвет е алтруистично действие в полза на короната, така ли? И разширяването на собственото ти влияние няма нищо общо? Корабче плува ли тука, момче? А?

— Мога да ти го отстъпя — каза Исандриан. — Ако ти отстъпя спонсорството на селския съвет, ще го вземеш ли?

Досън поклати глава.

— Защо? — попита Исандриан.

Досън се обърна и посочи кучетата, които седяха напрегнати зад него.

— Погледни ги, Исандриан. Те са добри животни, нали? Чудесни по своя си начин. Грижил съм се за всяко от тях, откакто бяха паленца. Храня ги. Осигурявам им покрив над главата. Понякога им позволявам да се качват на леглото ми и да ми топлят краката. Това означава ли, че трябва да ги облека в моите дрехи и да ги поканя на масата си?

— Хората не са кучета — каза Исандриан и скръсти ръце.

— Напротив. Преди три години един човек, който работеше моя земя, влязъл през нощта в къщата на съседа си, убил го, изнасилил жена му и пребил децата. Ти какво би ме посъветвал — да дам място на същия този боклук в съдебната зала? На съдийската банка? Сам да решава наказанието си? Или да действам по моему — да закова ръцете и пишката му за повален дънер и да го хвърля в реката?

— Не е същото.

— Същото е. Мъже, жени, кучета и крале. Всички ние си имаме своето място. Моето място е в двора, да подкрепям закона и короната. Мястото на селянина е на село, във фермата. Кажеш ли на един свинар, че му се полага място в двора, поставяш под съмнение социалния ред, включително и моето право да въздавам правосъдие за действията му. А изгубим ли това си право, лорд Исандриан, смятай, че сме изгубили всичко.

— Мисля, че грешиш — каза Исандриан.

— Ти прати хора да ме убият на улицата — каза Досън. — Изобщо не ме интересува какво мислиш.

Исандриан притисна длан към очите си и кимна. Изглеждаше измъчен.

— Онова беше дело на Маас. Вероятно и това не те интересува, но аз научих за случилото се впоследствие.

— Не ме интересува.

Замълчаха. Пламъците бърбореха в огнището. Кучетата се размърдаха. Бяха неспокойни, понеже не знаеха какво се очаква от тях.

— Няма ли начин да хвърлим мост между позициите си? — попита Исандриан, ала нещо в гласа му подсказваше, че знае какъв е отговорът.

— Откажи се от плановете и намеренията си. Разпусни кликата си. Дай ми главата на Фелдин Маас, забита на копие, а земите му — на моите синове.

— Значи не — каза Исандриан с усмивка.

— Правилно си разбрал.

— Честта ти позволява ли да напусна дома ти, без кучетата да ме нахапят?

— Честта ми го изисква — каза Досън. — Освен ако не си сторил нещо на жена ми.

— Дойдох да говоря с теб. С пръст не съм я пипнал.

Досън се отдалечи в другия край на стаята и щракна с пръсти. Кучетата доприпкаха при него, освобождавайки пътя на госта. Исандриан спря на прага.

— Вярваш или не, но аз съм верен на короната.

— И въпреки това търсиш приятели в Астерилхолд?

— А ти говориш със Северобреж — каза Исандриан и си тръгна.

Досън седна. Водачката на хрътките се приближи със скимтене и навря муцуна в ръката му. Той я почеса разсеяно зад ушите. Изчака достатъчно, та Исандриан да напусне къщата, после стана и отиде в покоите на Клара. Завари я да седи на ръба на леглото, сплела пръсти в скута си. От цялото й същество се излъчваха страх и напрежение.

— Къде е Коу? — попита той. — Пратих го да…

Клара вдигна ръка и посочи зад него. Коу стоеше в сянката зад вратата, с меч в едната ръка и зловещ кинжал с извито острие в другата. Ако в стаята беше влязъл не Досън, а човек с враждебни намерения, нямаше и да разбере какво го е убило.

— Браво — каза той. Стори му се, че Коу се изчервява, но беше трудно да се каже със сигурност заради слабата светлина. Досън му кимна да излезе и затвори вратата след него.

— Толкова съжалявам, скъпи — каза Клара. — Портиерът ми съобщи, че лорд Исандриан е дошъл да те види, и аз изобщо не помислих. Наредих на прислугата да го въведе и прочие. Не можех да го оставя на стъпалата като някое момче за поръчки, а и реших, че щом е дошъл да говорите, може би ще е по-добре да го чуеш. Изобщо не ми хрумна, че може да е замислил нещо толкова…

— Не беше — каза Досън. — Този път поне. Ако пак дойде обаче, не го пускай. Него, Маас или друг от приближените им.

— А Фелиа? Трябва да я поканя, ако дойде. Не мога да се преструвам, че не съществува.

— Дори нея не пускай, любима. След като това свърши, може. Сега — не.

Клара изтри очи с опакото на ръката си. Жестът не беше преднамерен, не беше кокетен и прободе Досън право в сърцето. Той сложи ръка на коляното й в опит да я утеши поне малко.

— Значи става все по-зле? — попита тя.

— Исандриан събира войници. Хитреци. Може да се стигне до кръвопролитие.

Клара си пое дълбоко дъх и го издиша през разширени ноздри.

— Добре.

— Всички се кълнат, че бранят интересите на Симеон, но Бог да ни е на помощ, ако се появи някой, който има куража да застане начело. И Астерилхолд, и Северобреж си точат зъбите и чакат някоя от страните да вземе превес. И едните, и другите ще са много доволни, ако на Разсечения трон седне тяхна марионетка — каза Досън и се изкашля. — Трябва да спечелим тази война, докато още е наша.

Гедер

— Бунт ли? — каза Гедер и сърцето му се сви на топка. — И защо има бунт?

— Хората са гладни, лорд-протектор — каза сър Госпи Алинтот. — Фермерите карат всичкото си зърно към Новипорт.

Гедер подпря брадичка на ръката си, за да не види сър Алинтот, че се е разтреперил. Наистина му бяха казали нещо за фермери и износ на зърно, но сред хилядите различни неща, които изискваше управлението на цял един град, този проблем беше останал встрани от вниманието му. А сега гневни гласове се надвикваха на площада под прозорците му, стихиен рев като от пламъците на гигантски огън. Някой заговорничеше срещу Ванаи, враг дебнеше в сенките и разбридаше тъканта на града. Може би Макиа кроеше планове да завземе Ванаи, преди Антеа да е стъпила здраво в новото си завоевание. Или принцът изгнаник събираше поддръжници в провинцията. Мислите на Гедер се прескачаха една друга хаотично като сухи листа, подмятани от вятъра.