Пътят на дракона - Страница 77

Банкерът се усмихна и кимна леко. На Досън му се прииска да го предизвика, но етикетът забраняваше дуелите с хора без благородническа титла. Този банкер си беше прост търговец, и толкова. Поизлъскан, вярно, но търговец. При други обстоятелства Досън изобщо не би обърнал внимание на човек от неговото тесто, но нещо в заученото му спокойствие го дразнеше ужасно. Направо го сърбяха ръцете да грабне меча. Веждите на Канл Даскелин се бяха събрали на възел, а Одерд местеше поглед между тримата като мишка, която наблюдава котешки бой.

— Познавам Парин Кларк и семейството му от години — каза Даскелин с овладяно напрежение. — Имам пълно доверие в неговата дискретност.

— Колко мило от твоя страна — каза Досън. — Аз пък го познавам от няма и един час.

— Моля ви, господа — каза банкерът. — Дойдох, за да изясня позицията си. Направих го. Ако лорд Калиам промени становището си, предложението на Медеанската банка остава в сила. Ако не, не е станало нищо лошо.

— Ще продължим този разговор някой друг път — каза Досън и се изправи.

— О, да. Ще го продължим — каза Даскелин. Одерд не каза нищо, но банкерът стана и се поклони на Досън, преди той да си тръгне. Винсен Коу го последва мълчаливо. Досън крачеше бързо през лабиринта от проходи в земята под Камнипол.

Когато най-сетне излязоха на улицата, краката го боляха, а ядът му беше преминал. Коу загаси факлата в една пряспа. Катранът остави мръсно петно в белия сняг. На идване Досън бе предпочел да върви пеша, вместо да дойде с карета, отчасти за да покаже на мутрите, наети от Исандриан, че не го е страх от тях, отчасти в името на дискретността. Да остави каретата с фамилния герб край Прореза, докато той се разхожда из столичните подземия, би било същото като да развее байрак. Не че съучастниците му държаха на дискретността. Къде му е бил умът на Даскелин?

Когато най-сетне стигна до къщата си, с изтръпнало от студения вятър лице, Досън се беше замислил толкова дълбоко, че не забеляза каретата, спряла пред конюшните. Старият тралгун, роб и портиер в имението, размърда притеснено уши.

— Добре дошъл у дома, милорд — каза той и сребърната му верижка издрънча, когато се сгъна в поклон. — Преди час пристигна посетител, милорд.

— Кой? — попита Досън.

— Къртин Исандриан, милорд.

Сърцето на Досън трепна, кръвта внезапно запя във вените му. Мразовитият въздух и ядът му заради срещата в подземията вече нямаха значение. Погледна Винсен Коу. Лицето на ловджията отразяваше като в огледало собствения му шок.

— И ти си го пуснал да влезе?

Тралгунският роб сведе глава, уплашен и смутен.

— Милейди настоя, милорд.

Досън изтегли меча си и изкачи стъпалата по три наведнъж. Ако Исандриан беше пипнал Клара, това щеше да е най-кратката и най-кървава революция в историята на света. Досън щеше да изгори кокалите на Исандриан на площада и да се изпикае върху огъня. Влезе на бегом в преддверието, следван от Коу.

— Намери Клара — каза Досън. — Заведи я в стаите й и убий всеки, който понечи да влезе, ако не е от домакинството.

Коу кимна и хукна по коридора, бърз и тих като вятъра. Досън тръгна с тиха стъпка. Крачеше в собствения си дом с меч в ръка. Зад един ъгъл налетя на слугиня, която ахна и се ококори при вида на меча и господаря си. Кучетата го настигнаха пред зимната градина и тръгнаха след него, като скимтяха и ръмжаха.

Откри Исандриан в западната гостна стая. Седеше и зяпаше огъня в камината. Дългата му — в противоречие с модата — коса се разстилаше по раменете като лъвска грива, златисточервеникавите й отсенки в унисон с пламъците. Исандриан видя меча и вдигна вежди, но само толкова.

— Къде е жена ми? — попита Досън. Кучетата ръмжаха зад него.

— Нямам представа — отвърна Исандриан. — Не съм я виждал, откакто ме въведе тук да те изчакам.

Досън присви очи, наострил сетива за някакъв признак на двуличие. Исандриан погледна кучетата, които му се зъбеха заплашително, после вдигна поглед към Досън. По лицето му нямаше страх.

— Мога да изчакам, ако искаш първо да говориш с нея.

— За какво си дошъл?

— Заради доброто на кралството — каза Исандриан. — Ние сме светски хора, лорд Калиам. И двамата знаем накъде води пътят, по който сме поели.

— Не знам за какво говориш.

— Всички го знаят. Всички говорят за това. Кликата на Исандриан срещу кликата на Калиам, а крал Симеон се мята между двете според това накъде духне вятърът.

— Не позволявам на никого да говори пред мен така за негово величество.

— Може ли да стана, лорд Калиам? Или честта ви задължава да насъскате кучетата си срещу невъоръжен човек?

Умората в гласа на Исандриан озадачи Досън. Той прибра меча в ножницата и даде кратък знак на кучетата. Те се дръпнаха назад и притихнаха. Исандриан се изправи. Досън беше забравил колко е висок. Висок, самоуверен, спокоен и много по-царствен от крал Симеон. Бог да е на помощ на всички!

— Защо поне не поговорим за примирие? — каза Исандриан.

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го — отвърна Досън.

— Добре. Светът се променя, лорд Калиам. Не само тук. Холскар е на път да свали краля си и да избере нов. И в Саракал, и в Еласе дадоха концесии на търговците и фермерите. Властта на нобилитета в чистия си вид залязва и ако искаме Антеа да бъде част от новото време, ние също трябва да се променим.

— Тая песен вече съм я чувал. И мелодията не ми харесва.

— Няма значение дали ни харесва, или не. Промяната вече е в ход. И ние или ще яхнем вълната й, или ще се опитаме да спрем с диги пороя.