Пътят на дракона - Страница 87

— Ако питаш мен, всички синаи изглеждат на дванайсет години — каза Маркъс. — Изобщо не стават за бойци. Няма никаква сила в ударите им, толкова са кльощави.

Майстор Кит опря рамо на стената. Тъмните му очи се стрелкаха по Маркъс все едно четат книга.

— А ти как си, капитане?

— Как ли? Не ми харесва тая работа — каза Маркъс. — Не ми харесва планът. Не ми харесва, че фалшифицираме документи. Нито че Ситрин замеси и вас. В цялата история няма и едно нещо, което да ми харесва.

— Ала въпреки това, изглежда, си решил да участваш.

— Нищо по-добро не ми хрумва — призна Маркъс. — Освен може би да си напълним джобовете и да духнем. Това все още ми звучи като нелош план.

— Тогава защо не го направиш? Кутиите са тук, под носа ти. Бих казал, че си си заслужил платата, че и отгоре.

Маркъс се изсмя горчиво и се наведе напред с лакти на коленете. В другия край на стаята Ярдем изсумтя доволно. Този път номерът с восъка се беше получил.

— Ще има последствия — каза Маркъс. — Няма как Ситрин да заяви, че всичко това е нейно. Тоест, може да го повтаря колкото си иска, но няма да й повярват. Това е все едно да отидеш в Кабрал, да спираш хората на улицата и да им казваш, че ти си новият кмет на Ъпърт Марион, затова всички пристанищни такси се дължат на тебе. Тази игра е голяма и само Бог знае кого ще разлюти Ситрин с действията си. Само след няколко месеца всички търговски къщи и кралски дворове ще имат своя теория защо Коме Медеан инвестира в Порте Олива и какво означава това в дългосрочен план. Някои ще решат, че има нещо общо с отношенията между Биранкор и Кабрал и с това дали търговските кораби от Карт-хадат ще пристават на едното или на другото място. А и питал ли си се защо банката още не е открила свой клон в Порте Олива? Истински клон тоест? Не са получили разрешение от кралицата например? Току-виж се оказало, че с действията си нарушаваме половин дузина споразумения, за които нищо не знаем.

— Съгласен съм с всичко, което каза — кимна майстор Кит. — Рискът изглежда съвсем реален.

— Действията ни ще се изтълкуват като смел и неочакван ход от страна на една банка, която има много пари и голямо влияние. Дали на въпросната банка ще й хареса, че сме сложили ръката си на руля, как мислиш?

— Затова ли не ти харесва планът?

— Да — каза Маркъс.

Майстор Кит погледна надолу. Вятърът утихна, после се разлюти отново и раздвижи въздуха в малката квартира.

— Защо не ти харесва планът, капитане? — попита актьорът.

Маркъс се подразни, а после изведнъж му се пригади и правилният отговор изплува в главата му. Почеса се по крака и дръпна ръка. Грубият плат боцкаше. А ръцете си видя по-стари от очакваното. В мислите му те още бяха ръцете, които помнеше от първата си военна кампания. Силни, гладки, сръчни. Сега бяха покрити с белези. Преди години беше загубил в битка половината от нокътя на десния си палец. Нокътят уж беше пораснал отново, но крив някак. Кокалчетата му изглеждаха несъразмерно големи. Мазолите бяха толкова плътни, че на места жълтееха. Маркъс обърна ръце и се загледа в дланите си. Ето ги малките светли белези от зъбите на куче, което го беше ухапало сякаш преди сто години. Бяха много малки, но се виждаха, ако се вгледаш.

— Тя знае какви са рисковете, но не ги разбира — каза накрая Маркъс. — Мога да й кажа всичко, което казах на теб, и тя ще започне да спори. Ще изтъква контрааргумент на всеки мой довод. Ще каже, че запазването и увеличаването на капитала оправдава решението й. Че холдинговото дружество, така наречената компания майка, няма да носи отговорност за нейните евентуални провали, нито тя, нито другите клонове, а евентуалните й успехи ще им донесат приход, което е за предпочитане пред невъзвратимата загуба на капитала в случай на обир или злополука по пътя към Карс.

— Но въпреки това… — каза майстор Кит.

— Знам как да я защитя от разбойници и бандити. Знам как да се бия с пирати. Но не знам как да я предпазя от самата нея, а Бог ми е свидетел, че това момиче само си е най-големият враг.

— Сигурно е трудно, нали? Да изгубиш контрол над ситуацията — каза майстор Кит.

— Аз не се опитвам да контролирам Ситрин — отвърна Маркъс.

— А на мен ми се струва, че я контролираш, макар че съм готов да чуя аргументите ти в обратния смисъл. Назови ми три решения, които Ситрин е взела самостоятелно. Откакто я познаваш, разбира се.

Ярдем Хейн надвисна над актьора. Бършеше маслото от ръцете си с окъсан сив парцал. За миг Маркъс се обнадежди, че това ще му даде повод да отклони въпроса, но Ярдем мълчеше. Явно се беше приближил, за да чува по-добре разговора им, а не за да му сложи край.

— Ами онова с роклята — каза Маркъс. — Да идва на представленията ви също го реши сама.

— Дотук две. Третото? — каза майстор Кит.

— Избра рибата за вечеря — каза Маркъс.

— И как би сравнил това с другите договори за охрана, които си сключвал през годините? — попита актьорът. — Струва ми се, че възприемаш Ситрин не като свой работодател, а като малко момиче, което е изплувало в прибоя и се бори с вълните. Тя плати ли ти вече?

— Не, нищо не ни е платила — изсумтя тралгунът.

— Ти не се меси — каза му Маркъс. — Не ни е платила, защото няма с какво. Няма свои пари. Цялото това богатство е чуждо.

— А сега — каза майстор Кит — има вероятност това да се промени и Ситрин да стане платежоспособна. И да взема по-важни решения от това дали да ядете риба или пиле на вечеря. Или каква рокля да си купи. Ако планът й проработи, тя ще е в състояние да избира къде да живее, как и дали да си наеме охрана и за всичките други неща, които вървят с банкерското занятие. Подозирам, че ти ще си тук и тогава, ще си до нея, ще я пазиш. Ала само като професионалист, на когото се плаща.