Пътят на дракона - Страница 88

— Което не съм правил досега? — каза Маркъс.

— Което не си правил досега — потвърди майстор Кит. — Защото ако го беше правил, щеше да попиташ Ситрин, преди да убиеш Опал.

— Тя щеше да вземе погрешното решение, да я съжали.

— И според мен именно затова ти не я попита. И затова се боиш от момента, когато ще ти се наложи да я питаш и да се съобразяваш с преценката й, та дори да смяташ, че е погрешна.

— Тя е малко момиче — каза Маркъс.

— Всички жени са били малки момичета — каза майстор Кит. — Ситрин. Кари. Кралицата на Биранкор. Дори Опал.

Маркъс измърмори нещо цинично под нос. На улицата вън човекът със залозите се развика за пореден път. Всеки можел да спечели цяло състояние. Приемали се всякакви залози.

— Съжалявам за Опал — каза Маркъс.

— Знам, че съжаляваш — каза майстор Кит. — Аз също съжалявам. Познавах я отдавна и през половината от това време бяхме близки. Но Опал сама направи своя избор.

— Значи не сте били любовници, така ли? — попита Маркъс.

— Не и в последно време.

— Но ти е била близка. Бяхте колеги, пътувахте заедно. Ти, един вид, отговаряше за нея.

— Да.

— И въпреки това ми позволи да я убия — каза Маркъс.

— Позволих ти — каза майстор Кит. — Аз, капитане, вярвам, че в последствията има достойнство. Мисля, че в последствията се съдържа един особен вид истина, а към истината аз се отнасям с огромно уважение.

— Искаш да кажеш, че Ситрин е в правото си да греши.

— Щом това си чул в думите ми.

Ярдем размърда ухо и обиците му звъннаха. Маркъс знаеше какво си мисли тралгунът. „Тя не ти е дъщеря.“ Опря крак на стената от сандъци и кутии. Богатството на град, който вече не съществува. Бижута и дрънкулки, коприна и подправки, изтъргувани, за да се спасят късметлиите от тегобите на окупацията. Цялото това богатство нямаше да върне и един човек от мъртвите. За ден дори.

Така че какъв беше смисълът?

— Планът й не е толкова лош — каза Маркъс. — Но аз съм в правото си да не го харесвам.

— Тази позиция е достойна за уважение — каза с широка усмивка актьорът. — Да подготвим ли маслената баня за бъдещия лицензионен договор на най-новия клон от империята на Медеанската банка, преди жените да са се върнали?

Маркъс въздъхна и стана.

Когато дойде утрото, Маркъс тръгна с нея. Сутрините още бяха студени, но не толкова, че да вижда дъха си. Мъже и жени от трите доминиращи в града раси се разминаваха забързано по улиците, сякаш разликите в очите, телосложението и окосмението им са тема, която не представлява особен интерес за никого. Ранната мъгла се стелеше по големия площад, отнемайки цвета на паважа от драконов нефрит. Затворниците и осъдените трепереха от студ пред очите на всички. Двама първокръвни висяха на бесило за убийство. Синайка седеше с оковани глезени за неплатени дългове. Картадам висеше за коленете и едва си поемаше въздух. Осъден за контрабандна дейност. Маркъс усети как Ситрин забавя стъпка. Запита се какво ли е наказанието за онова, което се канеха да направят те. В местното съдилище едва ли бяха имали друг такъв случай.

Широките врати на губернаторския дворец — от тежки дъбови греди, обковани с мед — вече бяха отворени, хора прииждаха към този център на властта, други излизаха забързано. Ситрин вирна брадичка. Смит я беше гримирал, преди да тръгнат. Сега около очите й имаше фини сивкави линии. Розово със сив оттенък по бузите. Облечена беше с черна рокля, която подчертаваше ханша й, но някак по майчински, а не предизвикателно като на младо момиче, което наскоро е излетяло от бащиното гнездо. Можеше да е на трийсет. Можеше да е на петнайсет. Можеше да е всякаква.

— Върви до мен — каза тя.

— Не ходи от глезените, приличаш на козичка — измърмори той. Ситрин забави крачка и се изкачи достолепно по тухлените стъпала пред двореца.

Влязоха. Слънчевата светлина се процеждаше през стени от рисувано стъкло. Снопове в червено, зелено и златно се изливаха по подовете и двойните стълбища, обагряха лицата на хората и изобщо създаваха впечатлението за подводна пещера от детска приказка, вълшебна пещера, където рибите са били превърнати в дребни чиновници. Ситрин си пое дъх дълбоко, треперливо. За миг Маркъс си помисли, че е изгубила смелост и ще се откаже. Ще се обърне, ще избяга и ще забрави за цялата тази щуротия. Вместо това Ситрин пристъпи напред и спря една забързана картадамка.

— Простете — каза й. — Къде да намеря търговския префект?

— Нагоре по стълбите, мадам — отвърна картадамката с мек южняшки говор. — Той е синай като вас. Гледайте за маса с покривка от зелено сукно.

— Покорно благодаря — каза Ситрин и се обърна към стълбите. Картадамката задържа погледа си върху Маркъс и той й кимна, когато се разминаха. Чувстваше се като натрапник. Той беше обикновен телохранител и тези води му бяха чужди. Тук-там сред навалицата имаше стражари от краличината гвардия, но не се виждаше нито един частен охранител. Запита се дали истински представител на Медеанската банка би го взел със себе си в двореца, или би го оставил да чака навън.

На върха на стълбището Ситрин спря и той спря с нея. Префектурите бяха пръснати наглед в безпорядък из голямата зала, сякаш нечие исполинско дете е разбъркало масите както му падне. Нямаше пътеки, нямаше редици или друга подредба. Всяка маса беше сложена под произволен ъгъл спрямо съседните и дори да имаше някаква система в привидния хаос, тя определено убягваше на Маркъс. Ситрин кимна сама на себе си, даде му знак да я последва и нагази в бюрократичното тресавище. Ориентира се бързо и спря пред маса, застлана със зелено сукно, зад която седеше синай с кафява туника и прелистваше някакви документи. На масата имаше малка везна и редичка теглилки, наредени зад везната като войници на парад.