Пътят на дракона - Страница 90

Колона стрелци ясуру маршируваше по улиците, бронзовите им люспи блестяха като метал на слънцето. Носеха знамената от обработена кожа на Боржа. Досън прецени на око бройката им. Две дузини, да речем. Записа си числото, докато стрелците поздравяваха крал Симеон и сина му, спрели в строй пред високия подиум. Принц Астер им върна жеста със същата широка усмивка, с която бе поздравявал отрядите досега и с която щеше да посрещне следващите.

— Исандриан е гадно копеле — каза Досън. — Като си дошъл да откраднеш трона от момчето, поне бъди така добър да не окичваш меча си с панделки.

— За бога, Калиам, не казвай такива неща на всеослушание — каза Одерд Фаскелан. Зад тях Канл Даскелин се изкиска.

Петима йему вървяха с тежка стъпка по улицата. Бивните им бяха боядисани в ярки сини и зелени цветове, ръстът им ги извисяваше много над първокръвните зрители. Не личеше да имат брони или оръжия, но уродливите им размери бяха оръжие сами по себе си. Петимата спряха пред краля, поздравиха официално, принцът отвърна на поздрава им и единият извиси глас в дюдюкащ варварски рев. Другите се включиха в рева, гласовете им се разделиха по височина и после се сплетоха като в плитка. Лек вятър подръпна плаща на Досън, дърветата покрай улицата потръпнаха и сведоха клони. Въздухът отекна от всички страни. Гласовете се смъкнаха в по-нисък регистър, после мъжът в средата на глутницата вдигна гигантския си месест юмрук. Малката вихрушка брулеше зрителите на площада.

Хитреци значи. Досън си записа и това.

— Дали ще ударят преди началото на игрите? — попита Даскелин, сякаш се чудеше дали ще завали.

— Всъщност няма нужда да нанасят удар, нали? — попита Одерд.

— По-вероятно е да го направят след началото — каза Досън. — Но всичко е възможно.

— А ти помисли отново върху предложението на Парин Кларк — смени темата Даскелин.

— Няма — отвърна Досън.

— Налага се. Или не виждаш това, което виждам аз? За да се изправим срещу такъв противник, ни трябват съюзници. И злато, ако си говорим правичката. Ти имаш ли идея откъде да ги вземем? Защото аз случайно имам.

Отряд мечоносци мина покрай тях. Петдесет мъже, всичките в лъскавите брони на Еласе, половината — чернолюспести тимзини, другата половина — големооки южняри. Хлебарки и нощни котки. Раси, създадени в робство, за да обслужват драконите, своите господари, които сега маршируваха в центъра на първокръвната власт.

— Ако не можем да спечелим със свои сили, като антийци, значи заслужаваме да загубим — каза Досън.

Възмутеното мълчание зад гърба му беше знак, че е прекалил. Досън си записа бройката на мечоносците.

— Включих се в тази история, защото сметнах, че си прав, стари друже — рече Даскелин. — Но не съм казвал, че ще легна драговолно в гроба, който сам си копаеш.

— Нещо… — започна Одерд, но Досън не му обърна внимание.

— Ако спечелим, продавайки независимостта си срещу злато, значи с нищо не сме по-добри от Маас, Исандриан и Клин. Така че, да, Канл, аз бих легнал в гроба за Антеа. И с ненакърнена лоялност. А не с остатъка, след като съм оставил процент от нея в банките на Северобреж.

Лицето на Даскелин застина като маска.

— Говориш така от страх — каза той, — затова ще се направя, че не съм…

— Млъкнете и двамата! — прекъсна го Одерд. — Нещо става.

Досън проследи погледа му. На високия подиум възрастна жена в цветовете на Кралски шпил сгъна коляно пред крал Симеон. До нея стоеше младеж с кожени доспехи, прашни от пътя. Принц Астер гледаше напрегнато баща си, напълно забравил за парада. Крал Симеон каза нещо и въпреки делящото ги разстояние Досън ясно различи смаяното му изражение.

— Кое е това момче? — попита под нос Канл Даскелин. — Пристигнала е някаква важна вест.

По дървените стъпала на платформата изскърцаха стъпки и Винсен Коу се качи при тях. Поклони се на другите двама, но не сваляше поглед от Досън.

— Милейди съпругата ви ме праща, милорд. Вика ви у дома.

— Какво е станало? — попита Досън.

— Синът ви се върна — каза Коу. — Носи новини от Ванаи.

— Какво?! — възкликна Досън.

— Опожари го — каза Джори, наведе се напред на пейката и почеса едно от кучетата между ушите. — Нареди да излеят варели с масло по улиците, да заключат портите и го подпали.

Беше изминала година, откакто Досън бе видял за последно най-малкия си син, и за това време момчето се беше променило. Седнал в зимната градина, Джори изглеждаше по-голям от годините си. Скулите му бяха по-подчертани, лицето отслабнало — сигурни белези, че един мъж се връща от продължителна военна кампания, — а вечната му усмивка, която надничаше доскоро зад всяко негово изражение, беше изчезнала. Изтощение дърпаше раменете му надолу, от дрехите му се разнасяше миризма на конска пот и немит войник. Без никаква връзка с останалото, като дребен детайл от сън, придобил несъразмерно значение, Досън бе споходен от мисълта, че Джори и Коу спокойно могат да минат за братовчеди. Стана и подът сякаш се килна под краката му. Отиде при големите прозорци и се загледа в градината отвън. На сенчестите места още се задържаше сняг, ала зеленината упорито смекчаваше тъмните багри на дървесната кора. Черешите в дъното на градината бяха цъфнали в бяло и розово.

„Гедер Палиако е опожарил Ванаи.“

— Дори не ни позволи да плячкосаме града — каза Джори. — Не че би имало време. Пратил беше куриер ден преди да подпали Ванаи. Уморих сума ти коне в опит да го изпреваря.

— И почти успя — чу Досън собствения си глас.