Пътят на дракона - Страница 91

— Той знае ли, че Гедер беше издигнат за лорд-протектор благодарение на теб?

Досън разбра въпроса със закъснение от няколко удара на сърцето, а междувременно умът му вече беше прескочил към свои въпроси.

— Палиако защо го е направил? — попита той. — За да подкопае моите позиции?

Джори помълча, загледан в ясните глуповати очи на кучето пред себе си, сякаш двамата водеха свой си, частен разговор. Когато най-сетне отговори, подбираше думите си внимателно:

— Не ми се вярва. Нещата не вървяха добре. Той взе някои лоши решения и те дадоха плод почти едновременно. Знаеше, че никой не го взема на сериозно.

— Подпалил е един от Свободните градове, защото се е чувствал пренебрегнат?

— Унизен — каза Джори. — Защото беше унизен. Отдалече нещата изглеждат различно.

Едно от кучетата изпъшка тихо и продължително. Пойна птичка със синкави пера кацна на клон пред прозореца, втренчи се в двамата мъже, после отлетя. Досън опря пръсти в студеното стъкло и топлината им го запоти. Мислите му препускаха в различни посоки. Стотиците бойци, пристигнали в Камнипол уж като състезатели в игрите, които Исандриан беше финансирал с пари, взети назаем от Астерилхолд. Ведрото непроницаемо изражение на Парин Кларк, банкера от Северобреж. Негодуванието на Канл Даскелин. А сега и опожареният град.

Твърде много неща се случваха едновременно и всяко теглеше в различна посока.

— Това променя всичко — каза той.

— Той се промени — продължи Джори, сякаш баща му не беше казал нищо. — Винаги е странял от останалите, възприемахме го като клоуна на компанията. Всички му се присмиваха. Подиграваха му се в лицето, а повечето пъти той дори не го забелязваше. Но след като опожари Ванаи, вече никой не се смееше. Дори той.

Момчето гледаше към прозореца, но виждаше нещо друго. Нещо далечно, но по-реално от стаята, стъклото и разцъфналите дървета в градината. В тази празнота имаше болка, болка, която Досън познаваше. Това го отрезви и той прогони хаотичните мисли от главата си. Синът му имаше нужда от него, така че светът щеше да почака. Нищо че надаваше кански вой да привлече вниманието му.

Досън седна. Джори погледна към него, после встрани.

— Разкажи ми — подкани го Досън.

Момчето се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Поклати глава.

— Бил съм на война — продължи Досън. — Виждал съм хора да умират. Носил съм товара, който ти носиш сега, и знам, че ще те преследва, докато не го излееш навън. Затова ми разкажи.

— Не знаеш какво направихме, татко.

— Убивал съм хора.

— Ние убихме деца — каза Джори. — Убихме жени. И старци, които нямаха нищо общо с кампанията, освен факта, че живеят във Ванаи. А ние ги убихме. Източихме водата и после драснахме клечката. Онези, които се опитаха да прехвърлят стените, посякохме.

Гласът му трепереше, очите му бяха отворени широко от ужас, но сухи, без сълзи.

— Направихме нещо отвратително, татко.

— Войната е такава, Джори, отвратителна — каза Досън. — Ние сме мъже, синко. Не момчета, които размахват пръчки и побеждават злия магьосник. Правим онова, което изискват от нас честта и дългът, и често то е ужасно. При обсадата на Анинфорт бях на твоите години. Уморихме ги от глад. Не с огън, а с бавна, мъчителна смърт, която покоси хиляди. А най-слабите умират първи. Децата. Старите хора. А заразата, която плъзна в обсадения град? И тя беше наше дело. Лорд Ергилиан прати хора из цялата околност да издирят болни от чума и да ги доведат. Изпратихме ги в града уж като емисари. Докато защитниците се усетят и ги убият, заразата вече бе плъзнала. Всеки ден жени идваха при портите с пеленачета на ръце и ни умоляваха да им вземем децата. Обикновено не им обръщахме внимание. Понякога вземахме бебетата и ги убивахме пред очите на майките им.

Джори беше пребледнял като платно. Досън се наведе напред и сложи ръка на коляното му. Винаги правеше така, когато разговаряха сериозно, още откакто момчето беше съвсем малко. За миг го изпълни тъга, че онова тънконого момченце вече го няма и че този момент — този разговор, така подобен на друг, който Досън беше провел преди много години със своя баща — е част от окончателната смърт на момченцето. Но момченцето трябваше да умре, за да се роди мъжът. Това придаваше смисъл на загубата и я правеше поносима. Повече от това Досън не можеше да предложи на сина си.

— Анинфорт се разбунтува срещу трона — каза той — и трябваше да бъде наказан. Не искаха да се предадат, упорстваха. Затова трябваше да познаят отчаянието. Децата, които носеха при портата, бяха полумъртви от глад. Нямаше да оцелеят така или иначе. И ако децата, които убихме тогава — децата, които аз убих, — са станали причината градът да се предаде една седмица по-рано, отколкото би се предал иначе, значи съм постъпил правилно. Но тогава страдах, както страдаш ти сега.

— Не го знаех — промълви Джори.

— Не съм ти го казвал. Мъжете не товарят децата си със своите драми. И на майка ти не съм казвал. Не е нужно и тя да страда заедно с мен. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това с Ванаи е различно. Опожаряването му не постигна никаква разумна цел.

Досън отвори уста да каже нещо — нещо мъдро и успокоително, стига първо да го измислеше, — но в същия миг мислите му се подредиха и щракнаха по местата си в мозайката. Ванаи. Исандриан. Въоръжените наемници, които се изсипаха в Камнипол уж в чест на принц Астер. Войската, която се връща от юг под командването на Гедер Палиако.

— Ааа — проточи той.

— Татко?

— Къде е Палиако? Тук ли е?