Пътят на дракона - Страница 94

Докато даваше на Брут указанията, нахвърляни му от Джори, Гедер нареди да му доведат отпочинал кон за смяна и когато след десетина минути обърна гръб на краткото си битие като пълководец, яздеше млад и бърз червеникавокафяв скопец, а Джори Калиам яздеше до него. Градът беше твърде далеч, за да вземат разстоянието в галоп, но Гедер не се сдържа: за няколко минути остави животното да препуска срещу вятъра, а себе си остави на илюзията за свобода, макар да знаеше, че тя няма нищо общо с реалните факти.

Спряха да починат при една колиба с черен покрив, където разкалян път се срещаше с драконовата настилка. И двамата бяха толкова уморени, че нямаха сили за друго, освен да се погрижат за конете. Гедер се срина в безпаметен сън, а на сутринта се събуди и видя Джори да притяга сбруята на скопеца. Още не се беше разсънил, когато пак препуснаха по пътя.

Камнипол се издигна пред тях.

Подходът откъм юг беше най-стръмен и зелената ивица на драконовия нефрит се катереше по скалите на полуострова като хвърлена на земята детска панделка. Времето и стихиите бяха разрушили скалата и тук-там, в участъци от по трийсетина и повече метра, пътят висеше без подпора в празния въздух, и без парапет, който да пази непредпазливите пътници. Хапещият пролетен въздух не идваше от север или от юг, от изток или от запад, а само откъм града на високото или от долината в ниското. Пещерите и барачките, полепнали по скалите, често имаха нужда от паянтови мостчета, за да се свържат с пътя. Постоянната болка в краката разсейваше Гедер, скалите и храсталаците скриваха гледката, затова чак след поредния завой той осъзна, че Кралски шпил е пораснал, а крепостните му стени са се приближили заплашително. Вместо да се подготви постепенно с помощта на скъсяващата се перспектива, Гедер изведнъж се озова пред блестящите арки и величествените кули на града, изникнали сякаш от сънищата.

Южната порта беше тясна, просто процеп във високата скала, вратите бяха подсилени с кован бронз и драконов нефрит и се плъзгаха настрани, за да пропуснат пътниците. Точно пред вратите дузина мъже в украсени с емайл брони чакаха на гърбовете на бойни коне с тежка сбруя.

Когато Гедер и Джори се приближиха, мъжете извадиха мечовете си и остриетата уловиха лъчите на следобедното слънце. Сърцето на Гедер взе да се мята като лисица в капан. Ето че бе дошъл моментът, от който се беше страхувал до смърт. Джори му кимна да продължи напред с усмивка, която Гедер не успя да разчете. Нямаше значение. Той преглътна страха си и пришпори коня към своето поражение. Поне да си беше взел хубавия кожен плащ, но уви, беше го забравил.

Някакъв човек излезе от сенките при входа. Макар че не беше на кон, очевидно се ползваше с почитта на всички присъстващи. Първокръвен, на възраст. Слепоочията му бяха посребрели, лицето — интелигентно и с остри черти. Стойката му беше като на човек, който се чувства по-висок от другите, нищо че те бяха на коне. От по-близо семейната прилика беше очевидна. Бащата на Джори. Очите им бяха с еднаква форма, имаше нещо общо в челюстта и брадичката. Гедер сведе поглед към Досън Калиам.

— Сър Палиако — каза Калиам-баща.

Гедер кимна.

— За мен е чест да ви посрещна в Неумиращия град — каза Досън Калиам. А после излая на висок глас: — За поо-чест!

Конниците вдигнаха мечове в поздрав. Гедер ги зяпна, присвил очи. Вярно, че не беше виждал благородник да се изправя пред кралското правосъдие, но не му се вярваше това да е част от обичайната процедура. Сякаш от нищото, гласове се надигнаха в дълъг радостен вик. И още по-странно, от ясното синьо небе започнаха да се сипят снежинки.

Не. Не снежинки. Цветчета. Гедер погледна нагоре и видя стотици да гледат надолу към него от крепостната стена. Вдигна колебливо ръка и тълпата над него нададе рев.

— Коу ще се погрижи за коня ви — каза Досън. — Чака ви носилка.

Гедер не разбра веднага за какво му говори Калиам, а после се смъкна на земята и последва бащата на Джори към светлеещия процеп в скалната стена. Изобщо не му хрумна да попита кой е този Коу.

Носилката беше луксозна, с герба и цветовете на Калиам, но със завески в сивото и синьото на Палиако. На нея бяха монтирани два големи стола с кадифена тапицерия, с лице един към друг. Осем тралгуна клечаха край дебелите пръти. Досън седна на стола, който гледаше назад. Гедер махна кичур мазна коса от челото си. Краката му трепереха от ездата. През бойниците по цялата крепостна стена надничаха хора с блеснали очи.

— Не разбирам — каза Гедер.

— С неколцина мои приятели финансирахме тържествата по посрещането ви. Традиция е да посрещаме подобаващо всеки пълководец, който се завръща в столицата след голяма победа.

Гедер бавно се огледа. Нещо тежко беше пуснало корени в корема му, а високата скала, надвиснала над него, внезапно се люшна като фиданка на силен вятър. Устата му пресъхна.

— Победа? — повтори той.

— Пожертването на Ванаи — каза Досън. — Смело и безапелационно. Най-смелото решение от цяло поколение насам и затова едва ли е чудно, че хората са излезли да посрещнат човека, проявил такава завидна безкомпромисност.

Гедер видя как една жена изпълзява върху стената на мъртвия град и как зад тъмния й силует танцуват пламъци. В спомените му жената падаше. Ревът на огъня бучеше в ушите му. Това е било победа? Широки тралгунски ръце го прихванаха за раменете и го заведоха до очакващия го стол. Гедер зяпна тъпо Досън, когато носилката се люшна, надигна се и потегли.

Южната порта водеше към площад. Гедер беше идвал тук и знаеше как изглежда хаосът от просяци, амбуланти, стражари, волове, каруци и кучета. Сега обаче беше като да влезеш в Камнипол такъв, какъвто си го представя момче, което само е чувало разкази за величието на града. Най-малко триста души стояха зад линията на почетната стража и вееха знаменца с цветовете на дома Палиако. Вдясно имаше платформа, на която се бяха качили мъже с везани плащове и лъскави туники. Ето го барона на Воденблат. До него стоеше млад мъж с цветовете на дом Скестинин. Не главата на семейството, а някой от синовете му, най-големият навярно. И още половин дузина, които зашеметеният мозък на Гедер разпозна едва отчасти, преди носилката да отмине. А после, в края, с високо вдигната глава и стичащи се по бузите сълзи, стоеше баща му, изпълнен с неприкрита гордост.