Пътят на дракона - Страница 125

125

— В такъв случай — каза Клара и взе гергефа си — още тази вечер ще пиша на Фелиа, че ще се радвам, ако ме покани да й погостувам в столицата.

— Клара…

— Иначе си съвсем прав. Не бих си и помислила да тръгна без ескорт. Ти ли ще говориш с Винсен Коу, или да го направя аз?

Досън се изненада от обзелия го гняв. Скочи и хвърли на пода писмото от Канл Даскелин. Идеше му да грабне някоя книга, джунджурия някоя, или стол например, да ги метне през прозореца и да ги чуе как се разбиват на плочките в дворчето долу. Клара не вдигна поглед от бродерията си, тънката игла пробиваше плата, прокарваше конеца през него и излизаше отново от горната страна, пробиваше и прокарваше. Устата й беше стисната на черта.

— Симеон е и мой крал — каза тя. — Не само ти в този дом си с благородна кръв.

— Ще говоря с него — измърмори Досън през стиснато гърло.

— Извинявай, скъпи. Какво каза?

— Коу. Ще говоря с Коу. Но ако той не дойде с теб, и ти няма да ходиш.

Клара се усмихна.

— Би ли пратил при мен слугинята ми, скъпи? На излизане. Трябва да ми донесе принадлежностите за писане.

Ловджийската казарма бе извън гранитно-нефритените стени на имението. Беше дълга едноетажна сграда с тръстиков покрив, укрепен с плетени каиши и притиснат под тежестта на черепи и кости от едър дивеч. Прилежащият й двор беше обрасъл с бурени по краищата, където мъжете не минаваха достатъчно често, за да отъпчат тревата; имаше сламени чучела за тренировките по стрелба с лък. Въздухът миришеше на кучешки изпражнения от кучкарника в съседство, огромно дърво хвърляше сянката си върху едната страна на казармата.

Иззад казармата се чуваха гласове и Досън тръгна натам. Петима от ловджиите стояха около стар пън и се гощаваха с прясно сирене и топъл хляб. Всичките бяха млади мъже, гологърди в жегата. Неочаквана носталгия жегна Досън под лъжичката. Имаше време, когато и той беше същият, повече или по-малко. Силен, самоуверен и способен да се наслади в пълна мяра на един слънчев ден. По онова време Симеон беше до него. Годините бяха ограбили и двамата.

Един от младежите го забеляза, изпъна се, вдигна ръка за поздрав. Другите го последваха без бавене. Винсен Коу стоеше най-отзад, с насинено и подуто око. Досън тръгна към групичката, без да поглежда другите.

— Коу. Ела с мен.

— Милорд — каза ловджията и побърза да го последва.

Досън тръгна с енергична крачка по широката пътека, която водеше от имението до изкуственото езерце на север. Сенките на спираловидните кули шареха земята.

— Какво е станало? — попита Досън. — Изглеждаш така, сякаш си се опитал да хванеш камък с клепачи.

— Нищо важно, милорд.

— Кажи.

— Снощи пийнахме повечко, милорд. Едно от новите момчета се поразвесели и… подхвърли нещо по мой адрес, пък аз го сметнах за обидно. А после го повтори и реших, че е редно да го коригирам.

— Нарекъл те е педераст?

— Не, милорд.

— Какво тогава?

През пролетта, преди началото на дворцовия сезон, водата в езерцето беше прозрачна като водата на бързотек поток. През есента, когато Досън се връщаше в имението, беше мътна и тъмна като чай. Рядко я беше виждал в разгара на лятото, когато зеленикавите й оттенъци се насищаха от отраженията на дърветата до почти изумруден цвят. Няколко патици плаваха в езерцето и браздяха водата на разширяващи се триъгълници. Досън спря на крачка от брега. Тревата потъваше под краката му, разкаляна от водата. Смутеното мълчание на Винсен Коу му се струваше все по-интересно.

— Мога да попитам другите — каза Досън. — За разлика от теб, те ще ми кажат с готовност.

Винсен погледна над водата към далечните планини.

— Той се усъмни в честта на лейди Калиам, милорд. И намекна, че…

— А — прекъсна го Досън. В устата му загорча внезапен гняв. — Той още ли е тук?

— Не, милорд. Снощи братята му го занесоха в родното му село.

— Занесли са го?

— След като приключих с него, не беше в състояние да ходи, сър.

Досън се засмя. Над водната повърхност танцуваха мушици.

— Клара иска да се върне в Камнипол — каза той. — Втълпила си е, че може да ме сдобри с Маас.

Младият ловджия кимна, но не каза нищо.

— Слушам те — подкани го Досън.

— С ваше разрешение, сър. Това е неразумно. Най-трудно е да пролееш кръв първия път, а това вече стана. С всеки следващ път е все по-лесно.

— Знам, но тя си го е навила на пръста.

— Пратете мен вместо нея.

— Пращам те заедно с нея — каза Досън. — Джори още е в столицата. Той ще ти даде по-ясна представа как стоят нещата. Ти успя да защитиш мен, когато започна всичко това. Разчитам, че ще защитиш и жена ми.

Двамата стояха един до друг. Някъде зад тях се чуха гласове. Майстор кучкарят навикваше чирака си. Ловджиите се смееха на нещо. Всичко това идваше сякаш от друг свят. Свят от недалечното минало, когато животът беше по-добър, по-безопасен, преди всичко да се обърка.

— И косъм няма да падне от главата й, милорд — каза Винсен Коу: — Ще я пазя с цената на живота си.

Три дни след като Клара замина с откритата карета, която ги беше докарала от Камнипол, следвана от Винсен Коу на кон, пристигнаха нежеланите гости.

Парещата жега на деня беше прогонила Досън от имението и той търсеше прохлада в зимната градина. Сега, извън сезона си, зимната градина изглеждаше посърнала. Храстчетата, които щяха да се отрупат с цветове в късите дни на годината, приличаха на жилави бурени. Три от кучетата на Досън лежаха умърлушени в жегата със затворени очи и изплезени езици. Остъклената къщичка беше отворена. Затвореха ли я, бързо щеше да се нажежи като пещ. Градината спеше и чакаше времето си, а когато зимата дойдеше, щеше да се прероди за пореден път.

125