Пътят на дракона - Страница 130

130

— Добър вечер.

Тя не отговори. Кахуар цъкна с език.

— Надявах се да ти предложа нещо за хапване, бутилка вино. Извинение. Губернаторът можеше да ти го съобщи и по друг начин, по-щадящ.

— Не искам нищо от теб — каза тя.

— Ситрин…

— Не искам нито да те виждам, нито да те чувам повече, докато съм жива — продължи тя, всяка дума — хладна, ясна и обмислена. — Ако пак ме наближиш, ще накарам капитанът на охраната ми да те убие. И той ще го направи.

Изражението на Кахуар се втвърди.

— Разбирам. Признавам, че съм разочарован, магистра. Имах по-високо мнение за теб.

— Ти си имал по-високо мнение за мен?

— Да. Не мислех, че си от жените, които изпадат в истерия и правят сцени. Но явно съм сбъркал в преценката си. Нека ти припомня, че ти сама дойде в леглото ми. Че сама реши да ме шпионираш в собствения ми дом. С какво право ме виниш, че съм го предвидил и съм взел предпазни мерки?

„Ти нямаш представа какъв беше залогът — помисли си Ситрин. — Не знаеш какво означаваше тази сделка за мен. Заради теб ще ми вземат банката.“

Кахуар стана и остави на масата три дребни монети за бирата си. Светлината открои грапавата му кожа, отне от младостта му. Това лято щеше да е осемнайсетото слънцестоене на Ситрин. И трийсет и петото за него.

— Ние сме търговци, магистра — каза той. — Искрено съжалявам, че трябваше да чуеш новината по толкова неприятен начин, но не и че ще занеса споразумението на моите старейшини. Дано оттук нататък вечерта ти е по-приятна.

Избута назад пейката, дървото изстърга по каменния под, и заобиколи Ситрин.

— Кахуар — каза тя остро.

Той спря насред крачка. Ситрин се стегна вътрешно. Думите бяха отлети от олово, толкова тежки, че с мъка ги изтегли през гърлото си.

— Извинявай, че те измамих — каза тя. — Че се опитах да те измамя.

— Недей — каза той. — Това е част от играта.

Малко след това келнерката дойде и взе монетите и халбата на Кахуар. Ситрин вдигна поглед към нея.

— Обичайното ли? — попита келнерката.

Ситрин поклати глава. Всичко от гърлото до стомаха й беше твърдо като камък. Вдигна ръка и с изненада установи, че меката шапчица още е на главата й. Махна я, спусна косата си, после вдигна сребърната фиба към светлината. Благородният метал улови рехавия светлик и сякаш го усили от твой собствен вътрешен източник. Келнерката примигна и се опули.

— Много е красива — каза тя.

— Вземи я — каза Ситрин. — И ми донеси нещо по твой избор, нещо силно.

— Магистра?

— Вино. Бира. Не ми пука. Просто го донеси.

Гедер

Висшият свещеник — Басрахип или басрахипът, трудно беше да се каже — се облегна в стола си от метал и кожа. Потърка челото си с пръсти. Пръстите му бяха дебели и силни. Наоколо съскаха и примигваха свещи, димът им пълнеше стаята с миризма на горяща лой. Гедер облиза устни и каза:

— Първият ми частен учител беше тралгун.

Басрахип сви устни, погледна го и поклати широката си глава. „Не.“ Гедер обузда радостта си и пробва отново.

— Научих се да плувам в морето.

Широката глава се поклати бавно. „Не.“

— Като малък си имах любимо куче. Хрътка. Казваше се Мо.

Усмивката на висшия свещеник беше почти блажена. Зъбите му изглеждаха неестествено широки. Мъжът вдигна дебел пръст, посочи към гърдите на Гедер и каза:

— Да.

Гедер плесна с ръце и се засмя. Не за пръв път висшият свещеник правеше тази демонстрация, но пак беше забавно и изумително. Без значение каква беше лъжата и с какъв тон я изричаше Гедер, как модулираше гласа си или с какъв език на тялото я придружаваше, едрият мъж неизменно отгатваше кое твърдение е истина и кое — лъжа. Не сбърка нито веднъж.

— И го правите с помощта на вашата богиня, така ли? — каза Гедер. — Защото никъде не се споменава за това, а аз изчетох сума ти книги по въпроса. Там пише, че Праведния слуга е бил създаден от Морад, точно като тринайсетте раси и драконовите пътища.

— Не. Ние сме били тук още преди драконите. Когато великата паяжина била опъната и звездите били закачени на нея, богинята вече я е имало. Синир Кушку бил нейният дар за верните. Когато дошъл големият срив, драконите се уплашили от нейната сила. Те воювали помежду си, защото всеки искал Синир Кушку за себе си, като приятел и патрон. Великият Морад се престорил, че иска да сключи съюз, но богинята познала измяната в сърцето му. Довела ни тук, на сигурно място далеч от света и неговите боричкания, да чакаме, докато дойде времето да се завърнем.

— Това няма нищо общо с нещата, които съм чел по въпроса — каза Гедер.

— Съмняваш ли се в мен? — попита Басрахип. Гласът му беше тих, спокоен и с онази странна пулсация, която обагряше всичко казано от него.

— Не, изобщо — каза Гедер. — Удивен съм! Цяла ера преди драконите? Никой не е писал за това. Поне аз не знам някой да е писал.

Извън малката каменна стая звезди блестяха в небето, а полумесецът на луната галеше с бледия си светлик каменния водопад. Прозирният мрак палеше въображението и Гедер си представи как исполинският каменен дракон над крепостния зид помръдва и обръща глава. Странните зелени щурци, с които беше пълен храмът, пееха в хор. Гедер опря длани на коленете си и се ухили.

— Не мога да ви опиша колко се радвам, че открих това място.

— Ти си високопоставен син на велика нация — каза висшият свещеник. — За мен е чест, че си дошъл толкова отдалече в нашия скромен храм.

Гедер махна смутено с ръка. Часове наред беше обяснявал, че макар да е благородник по произход, не е принц, защото в неговата родина това е титла, която не се използва за всеки срещнат. Откакто се помнеше, го наричаха „лорд“ и „милорд“, и макар значението да беше същото, „високопоставен син на велика нация“ му се струваше прекалено и го смущаваше.

130